Преди и след моето тъжно писмо
20 април 2012
В брой 426 на „Нова дума” от 26 януари тази година публикувахме писмото на Отличничката. Тя споделяше с нашите читатели за надеждата, с която очаквала декрета за домашните помощнички, и за разочарованието от работодателите си, отказали да й сключат договор. Разказваше и за пълноценните си следобеди, отдадени на образованието: „Следобедите ми са за мен. Завърших един от тъй наречените Ciclos formativos. Преминах някои курсове от бюрото по труда, в момента се дипломирам по друг един Ciclo formativo”, и призоваваше сънародниците ни: „...бъдете разумни и практични. Борете се и дано имате сили да отстоявате трудностите!”.
Сега публикуваме новото й писмо, което получихме преди няколко седмици, в което прави кратък репортаж на моменти от училищния живот и на част от съучениците й така, както тя ги вижда и опознава.
Всички сме свидетели, че подобен род отношения са валидни и в останалите сфери на работа. През цялото време, докато бях с моите съученици, успях да натрупам достагъчно примери за това как доброто и злато ни съпътстват ръка за ръка и как испанцитe се противопоставят на трудностите.
На Беатрис са й взели апартамента, защото е изпаднала в неспособност да си плаща ипотеката. Как го е преживяла? Това е станало, преди да реши да се запише на училище. Никога не би ми минало през ум, че й се е случило подобно нещо, тя беше вниаги усмихната, не се оплакваше, шегуваше се много, аз последна разбрах за случилото се. Знаех за нея, че се е омъжила много млада и че в момента е разведена. Грижеше се за дъщеричката си с помощта на родителите си. Както казват англичаните, „което не може да се излекува, трябва да се изтърпи”. И не че не избива отнякъде целият този стрес. Стискайки зъби, за да издържи, Беатрис буквално е стискала зъби и докато спи, несъзнателно, но толкова силно, че сутрините се събуждала с втвърдени и болезнени дъвкателни мускули. Това се нарича бруксизъм и тук идвaт на помощ зъболекарите.
Жоаким беше значително по-голям от нас, имаше си и работа, и диплома по специалноcтта, но докато записвал по-големия си син на училище, му хрумнала идеята да вземе още една диплома. Така си е мислел, че няма да съкратят точно него, в случай че предприемат подобни мерки, а и можел да го комбинира с работата си. И защо не? Никога не е късно, радвам се за такива хора. Освен че се носеше елегантно и имаше приятен глас и добри обноски, Жоаким умееше да говори на всякакви теми и чувството му за хумор никога не го напускаше. Уви, точно след като изкара цялата учебна година, балансирайки между училище и работа, един месец преди да приключи практиката си, го съкратиха. Е, това ако не е ирония на съдбата. След 15 години трудов стаж в една и съща фирма, ето така, един ден отиваш на работа и те посрещат с оформените документи за уволнение. Уволнение – всеки, който чуе тази дума, се свива болезнено, защото днес вероятността да си намери работа, след като е уволнен един възрастен човек, е нищожна. Макар че как е при младите? Те пък дори не могат да започнат някъде. Все едно с дипломи или без. Изобщо има ли място за разумно обяснение?
Енрике беше образец за естествено красив мъж. Висок, с атлетично тяло, каквато и тениска да облечеше, върху силните му мускулести рамене и изправен гръб, му стоеше перфектно. Може би единствената зависимост, която оправдавам, е зависимостта от спорта, едно здравословно хоби, което при добро желание не изисква иикакви особени разходи. Енрике се придвижваше с колело под наем и раница на гръб. Имаше късо подстригана, силна и чуплива черена коса, винаги избръснат, излъчващ свежест и жизненост. Единствената му суетност беше една мъничка, като тънка линийка, едва загатната брадичка. Дали заради нея, не знам, но първоначалното впечатление, което добих още щом го видях на прага на училище, беше, че ако се снима нов филм за мускетарите, трябва да му дадат ролята на един от тях. Когато по-късно споделих с него виждането си, той ме попита кой от всичките. Поколебах се между Арамис и Д’Артанян, но се спрях на последния. „Силвия, ти току-що ми нaправи най-големия комплимент, който съм получвал досега, искам да съм Д’Артанян!” Виж ти, как се зарадва само!
Целият текст е публикуван в брой 438 на "Нова дума".
