Писмото на една майка
23 юли 2015
Скъпо мое дете, слънчице мое, чувствам, че остарявам и затова ти пиша това писмо. Аз съм тази, която беше до теб, когато видя за първи път светлината. Аз съм тази, която чу първият ти вик, бдях безсънна до теб, когато никнеха първите ти зъбки и правеше първите си крачки, гледах те щастлива на първия ти учебен ден, после през годините бях винаги до теб, при всяка твоя грешка и при всеки твой успех бях твоя опора, докато поемеш по своя път.
Сине мой, аз не съм Жана Дарк и не съм предводител на народа си, но водех теб за ръчичка и това ми стигаше да съм щастлива. Не съм Мария Кюри, светът няма да ме запомни с откритията ми, но с многобройните ти „защо“ аз откривах за теб нови светове. Не съм и Мария Калас. Когато си отида от този свят, никой няма да помни името ми. Но някога, когато те приспивах, аз ти пеех, а ти преди да затвориш очички, ме даряваше с беззъбата си усмивчица и аз се просълзявах.
За мен не нужно да си Моцарт или Айнщайн, за мен ти си моето дете и това ми стига да се гордея с теб и да те обичам безкрайно, безгранично и безрезервно, защото аз съм твоята майка.
Виждал си в природата как женските защитават малките си много често с цената на живота си. Те действат по закона на природата, а ние – човешките майки, действаме и по закона на природата, и по закона на сърцето с най-святата любов –майчината.
Мили сине, пиша ти това, защото времето лети и не прощава на никого. Всичко, което съм правила за теб, е най-естественото нещо, което една майка прави за децата си. Ти ще го направиш за своя син, а той от своя страна ще го направи за неговите деца. Такъв е законът на живота, а той – животът, е един кръг и накрая всички пак ставаме деца.
Това, което ти написах досега, за теб вече е минало и ти крачиш напред. Но за мен ти си всичко – моето минало, моето настояще и моето бъдеще. Затова искам да те помоля само за едно единствено – за твоето разбиране, когато започна да забравям и да ти казвам сто пъти едно и също нещо, ти не ме прекъсвай с думите: „Това вече ми го каза“. Просто ме изслушай.
Помниш ли как ме питаше отново и отново „Защо?“ и аз пак и пак ти обяснявах – това беше начинът да опознаеш света. Когато трудно се справям с новостите, ти не се дразни, обясни ми кротко, дори и пак да не го разбера, спомни си как учех с теб солфеж – трудна за мен наука, но знаех, че така съм ти полезна.
Когато ръцете ми започнат да треперят и да изливат супата по дрехите ми, ти не извръщай глава. Спомни си как се връщаше вечер след игра, сякаш се връщаше от война. Помниш ли бялото моряшко костюмче? Излезе облечен като адмирал, но се качи на съседската череша, дето растеше до комина, и се върна, заприличал на далматинче – целият в петна от сажди.
Когато краката ми вече няма да ме слушат, ти ми подай рака, както аз те водех някога за първите ти стъпки. Аз ще се облегна на теб и така по-лесно ще извървя последните стъпки от земния си живот.
А ако, не дай Боже, стигна до там, че вече не мога да те различавам, ти не ме избягвай. Седни кротко до мен, кажи ми нещо хубаво и ми се усмихни. Думите ти може да не стигнат до съзнанието ми, но усмивката ти със сигурност ще стигне до сърцето ми и ще го стопли.
Дете мое, старостта е безмилостна. Затова, подари ми сега стръкче цвете, докато все още мога да усетя аромата му. Кажи ми нежни думи, докато все още мога да ги чуя и разбера.
Не се въздържай да ме обичаш и да ми го показваш, опитай се да ме разбереш, защото колелото се върти и един ден ти ще очакваш това от твоя син.
Не забравяй приказката за копанката.
С цялата си обич, на която съм способна:
твоя майка
