Спомен за Елена Нинова

9 юни 2016

На Елена Нинова (enena)

Човек умира, както пада плод –
ветрецът къса дръжката и – край!
Светът край тялото забавя ход,
душата литва. Накъде? Не зная.
Но знам, че шило не стои в торба!
Едва ли там, в небето, ще е друго,
щом целият живот ти бе това:
„Залудо работи, не стой за лудо!

От всеки грош спечелен се лиши-
на обич – щедра, но на нужди – скромна!
За лудо (и за лудите!) пиши –
един да прочете, ще те запомни!“

Дано оставиш болките си тук,
но чувството за хумор да си вземеш!
И Бог с теб да се смее като луд
и с теб да пее като за последно!

Щастливец, ще си има градинар!
Блазе им днес на райските градини,
на всеки цвят зад райския дувар!

Приятели, Елена си замина...

Светъл път на душата ти, мило бойно другарче!

 

С тези редове на 26 май поетесата Петя Божилова съобщи във Фейсбук една тъжна новина – усмивката на Елена Нинова, която голяма част от българите в Испания познават и от страниците на „Нова дума“, е угаснала завинаги.

За да почетем паметта й, помолихме Петя да напише нещо специално за нашия вестник.

 

Мила редакция,

Елена много ви обичаше и винаги, когато пишеше нещо на вестника, очите й светеха: „Представям си ги как ще четат и ще се смеят с глас на моите щуротии!“…

С Елена се запознахме през 2005 година, на връх Великден, в двора на гръцката църква в Мадрид. Срещнахме се благодарение на вас и вашия, тоест – нашия вестник. Два месеца по-рано бях издала първата си стихосбирка и „Нова дума“ беше поместил материал за книжката и няколко стихотворения. Трепетна като майка с първо бебе, аз подарявах книжки наляво и надясно. На църква бях тръгнала, защото исках да дам една бройчица на една новодошла българка, за кураж и късмет.

Та видях аз Наталка, така се казваше жената, извадих една книжка и започнах да й пиша посвещение.

- Тази книга е божествена! – обади се една пълничка жена с гъсти коси, чиито кестеняви вълни заливаха раменете й. – Аз я изчетох на един дъх и купих петнадесет бройки, да имам за всичките си приятелки!

Спрях да пиша и сигурно съм гледала много умно, защото Наталия побърза да ни представи една на друга. Сега беше ред на Елена да гледа умно и да се накапе с восък от запалената свещ, която смирено стискаше в ръце. Когато се окопитихме и привършихме с размяната на книги, смях и няколко сълзички, вече имах приятелка и по-голяма сестра за до живот...

Срещахме се в неделя, обикаляхме „Ретиро“, този парк ни беше любим. Около Елена винаги имаше по няколко българки, за които тихомълком се слагаше трапеза (в ония години новодошлите невинаги си лягаха сити) и на висок глас се разказваше нещо духовито от емигрантския фолклор. Задължително се четеше последния брой на вестника, аз казвах последните си стихотворения... Българките тогава не бяхме европейки, паспортите ни се криеха зад изтекли шенгенски визи, новодошлите работеха нелегално месеци и години наред. Интернет връзките бяха още в бъдещето и тези срещи в парковете и разговорите на български ни зареждаха за седмицата слугуване по чуждите къщи.

Аз обичам да  мълча и да слушам истории, а Елена можеше да говори с часове. Дар слово, дар от Бога, а Бог, когато дава, дава с двете ръце!

Един неделен ден бяхме с нея и една обща наша приятелка – тази, която ме беше окуражила да направя първата стихосбирка. Седяхме трите край рекичката, похапвахме и те говореха, аз слушах...

- Пете, защо не започнеш да записваш това, което разказва Елена? – вмъкна приятелката между две порции смях и сълзи. – Ако знаеш само какви книги ще станат!

- Че защо ще й ги записвам аз? – дръпнах се. – Тя не може ли да го прави?

Милата Елена! Понасилихме я малко, признавам, една две седмици й мрънкахме. Започна да записва отделни редове на хвърчащи листчета. След това на тетрадки, докато една нощ й се яви Жената в бяло (за нея ще кажа след малко) и й заповяда да пише. В неделя вече не четяхме стихове, а редовете на Елена.

Помните ли?

 

„ ЗА КРИЗАТА В ИСПАНИЯ

Иска ми се, мили момчета и момичета, тук, да ви напиша нещичко за така наречената КРИЗА, която ни сполетя в чуждата страна и ние се оклюмахме. Криза като криза! Я по-весело! Ми, че ние сме на ти с нея от толкова години! Горе главите! Ще я преглътнем с чаша студена вода!

Ето как на някои места, където работя, почувствувах, че нещо става. Испанците не са свикнали на удари под кръста и ние трябва да им влезем в положението и с каквото можем, да им помогнем да излязат от блатото, а после ще им търсим сметка!

Отивам една сутрин на работа и, както обикновено, се оглеждам за бележка, оставена от сеньората. Намерих я написана на много голям лист върху кутия за обувки: „Елена, дължа ти 24 евро, но нямам, затова съм ти оставила тези нови обувки, които струват 25 евро. Мисля, че ще ти харесат. Не съм ги носила и са маркови!“

Смях се като луда и щях да умра от радост, защото моите болни и изморени крачета никога не са носили обувки от марка, а и бях на далавера с цяло евро!

Взех лист и химикал и започнах отговора така:

„Мила ми Сусана,

Безкрайно много се зарадвах на придобивката, но вчера си взех 2 чифта от китайците от по три евро и нямам нужда от повече! Обадих се на хазяйката, да я попитам дали може да ми намали от наема25 евро, а аз да й занеса твоите обувки. Оказа се, че тя носи 35 номер, а тези са 38...

Имам друго предложение – ако го приемеш, ще се разберем!

Обувките няма да взема, но ако в замяна ми дадеш Фелипе, съм съгласна да ти работя без пари, дори като се върна от ваканцията! А него ще го заведа в България с мен, у дома, да се порадва на живота и свободата. Ще учи моите на испански и никой няма да му се кара!

 

Пълният текст на Петя Божилова е публикуван в брой 557 на "Нова дума".

Сподели в:  

Коментирай

Коментари: