Между два стола
12 май 2016
на Йордан П. Лазаров
Каква е моята България? Тя е една огромна зала, тя е един старинен храм. И там сме ние, всички ние. Малки, големи, болни, здрави, недъгави, сакати, слепи, глухи, красиви и грозни, приятни, противни, добри, лоши, нахални, отстъпчиви, строги, милосърдни и жестоки, убийци и потърпевши, певци и слушатели – един пъстър конгломерат от хора и души, събрани под един покрив, по воля на всевишния. И ето, в този огромен храм, аз пристъпвам със страхопочитание и жадно оглеждам.
Нови лица, нови съдби, нови явления. Всеки е яхнал една своя мечта и препуска. Впечатлява ме, ето тук, в този храм, всеки има своето място, за всекиго има стол, няма правостоящи.
Вървя през тази светиня и все повече ме обвиват съмнения и страх, А някога този храм е бил пълен с хора и глъчка. Сега пристъпвам и ме ужасява колко много столове са празни, зейнали като стара беззъба уста. Намирам своето място. Боже мой. Какъв грешник съм, Боже! Столът ми е прашасъл. Избърсвам го с длан и сядам. Това е моето място.А столът е на друго мнение и ядно проскърцва, в знак на несъгласие. Наистина, колко време ме е чакал да се завърна. Много, може би половин живот. Сега е разсъхнат и скърца. Очите ми са топли, парят… Ще напоят ли дървото на стола ми и ще го омилостивят поне за малко да замълчи? Друго… Другото е по-страшно, не само моят стол мълчи празен. Още много, много столове чакат своите стопани да седнат и да ги затоплят с предишната живинка. Ще оберем ли паяжините, събратя мои? Ще забършем ли безнадеждно стърчащите като кръстове столове, ще ги стоплим ли, както преди, както някога? Залата на този храм е отчайващо празна.
Дойдох за малко, да забърша прахта от моя стол, да поседя, да почерпя сили от старото му дърво и да си тръгна натам, зареден, прероден. Натам, към новата ми родина, където имам по-нов, по-мек, по-разкошен стол? Той също ме чака. Със замъглен поглед се питам докога ли така ще висим безтегловни между два стола?
Вглеждам се в небето и питам Господ. Той мълчи! Той не знае… Щом Господ не знае, може би „господата“ ще знаят, но и те мълчат, не наят… Те какво ли пък знаят?
Потъва залата, потъва храмът и ние потъваме в прахта на забравата – МЕЖДУ ДВА СТОЛА!
Амбо
Майорка, 2016 г.
