Музиката и аз
10 юли 2014
В момента, в който отидох и видях стаята от обявата, доста се учудих. Не може да бъде… В едно село, където ние живее нито един българин, попадам на място, пълно със спомени, свързани с България?!? Две момчета търсеха трети човек за апартамент под наем. Имаха карта, на която ми показаха, че би им харесало да посетят моята страна; на едно перде – закачена мартеничка; един кавал, на който едно от момчетата – като разбра откъде съм – изсвири копаницата като истински виртуоз.
Слушайки ритмите, с които съм израснала, в мен се събуди доста интерес към този дом и реших да остана в малката стая. Макар че идвах от по-голям апартамент, под чиито прозорци растяха красиви рози, омагьосващи с аромата си.
В новата стая през прозореца с виждаше малко пространство – „патио”, на което пишеше: „Не може да се използва”. За да излезеш там, трябваше да прескочиш през прозореца на кухнята – само така можеше да се поливат цветята или да простираш. Но с нежността на момчетата това не беше толкова важно. Грижеха се за мен като двама по-големи братя и се стараеха да не ми липсва нищо. Аз през това време готвех, танцувайки с кавала и гайдата.
Дните минаваха, представиха ме на останалите жители на селото, които ме поканиха на един рожден ден. Тогава чух за пръв път местната група „Samantha Folk”. В смесицата от звуци от Галисия, Португалия и даже арабски…, каква беше моята изненада, когато изведнъж зазвуча „Девойче, девойче, цръвено яболче”. Свиреха, без да разбират езика, само защото им бил харесал ритъмът, който музиката от моето детство ги е накарала да почувстват.
Скоро двама от участващите в групата решиха да посетят България. Придружих ги – как да пропусна тази възможност да покажа откъде се ражда тази чудна музика? И най-вече как да пропусна възможността да бъда екскурзовод в моята страна? Най-после можех да се похваля с красивите ни планини, с нашата култура, кулинарните изкушения и разбира се – с фолклора ни.
Момчето с кавала изненада приятно момите приятели и близки – не всеки ден се запознаваш с някой, който свири на нашенски инструмент, и то роден толкова далече, на хиляди километри.
Момичето, пеейки „Йовано, Йованке”, заразяваше със своето желание.
Пълният текст на Анелия е публикуван в брой 509 на "Нова дума".
