Сърцето на Биская

5 април 2012

 

За първи път посетих Билбао (Билбо на еускера) през февруари 1984 г. – имаше автономни избори. Познат от Мадрид се беше обадил на майка си, че ще я потърся. Тя живееше при дъщеря си. Каза ми по телефона да отида у тях към един часа. Предположих, че ме кани за обяд. Лесно намерих къщата в старата част на града. Посрещна ме ниска и слаба жена с побелели коси; там бяха дъщерята (копие в лицето на брат си от Мадрид), зетят, двама братовчеди със съпругите си и четири-пет деца. Чакаха ме с палта. „Ще направим едно кръгче из центъра и след това ще обядваме в къщи”, каза майката и поведе колоната под покритото с ниски облаци небе. За около два часа обиколихме пет-шест бара, пихме вино в типичните малки чаши, хапвахме обилни мезета и когато се върнахме в дома, бях вече сит. Но… рибена супа с миди, голяма прясна салата, треска (бакалао) в зелен сос, огромна свинска пържола, филе на фурна, плодове, сладкиши. Всички възрастни педантично си изпразваха чиниите, а майката ме попита дали не съм болен. С годините се запознах с доста бискайци. Всички, без изключение, потвърждаваха първото ми впечатление: тези хора знаят не само да готвят добре (известни са мъжките гастрономични дружества), но и обилно да ядат. Впрочем и традиционните народни спортове – вдигане на тежки камъни, влачене на трупи със запретнати волове, рязане на дърва с тъпи бичкии – говорят за добро хранене. Моряшкият занаят и металургията също се нуждаят от сериозно „зареждане”.

...Днес Билбао, столицата на Биская - една от историческите баски провинции – е десетият по брой на жители испански град. Заедно с кварталите по двата бряга на вливащата се в океана река Неврон, т.нар. „голямо Билбао”, надхвърля 900 000 души. В стария град навалицата не се усеща, може би защото е ограден с две ниски планински вериги, по скатовете на които се катерят улици и къщи.

„Няма единомислие по въпроса за произхода на името”, твърдеше след време един от нашите „гидове” (професор-историк), когато обикаляхме района с известните български кинодокументалисти Юри Жиров и Михаил Венков – снимаха филма „Герника” по сценарий на Живка Балтаджиева. Професорът първи ни разкри „тайната” на Билбао. Подобно на повечето днешни бискайски градове, той е създаден в началото на XIV век по десния бряг на Неврон от феодалния владетел на Биская (сеньор) Диего Лопес де Харо V с едикт, подписан във Валядолид на 15 юни 1300 г. и потвърден от крал Фернандо IV Кастилски в Бургос на 4 януари 1301 година. И досега личи тогавашната цел – да се превърне в най-важното търговско пристанище по Кантабрийската верига, от което да се транспортира вълната, идваща от Кастилия и желязото от бискайските открити рудници. През XVI в Билбао вече има консулство, търговска камара и съдилище за „хората на бизнеса по море и земя”. Тогава там се появява първата печатница. През XIX век и началото на XX век градът и районът около него се превръща във втората по важност промишлена зона на Испания – след Барселона. По онова време пристига жп линията (1857 г.), създава се Banco de Bilbao – ембрион на днешната BBVA, Борсата на Билбао, работят големи металургични фабрики и комбинати, прехвърлят се мостове над реката, появяват се елегантните постройки по вече разширените улици и булеварди, тръгва и първият трамвай (1876 г.) - отначало с конска тяга и електрифициран 20 години по-късно. Билбао става един от най-динамичните испански градове. И досега се виждат кейовете на старото пристанище (почти в центъра на града), насипите по бреговете на реката и изграждания в продължение на 19 години изкуствен „канал на Деусто”, от пръстта на който е образувано островчето Соросауре.

Може да се предположи, че благодарение на усилената промишлена и пристанищна дейност градският пейзаж би бил мрачен и подтискащ, още повече като се знае, че 45% от дните през годината са дъждовни, а 41% са облачни. Но не е така. От 1990 г. постепенно промишлеността отстъпва място на услугите, търговията, изкуството и туризма, въздухът се изчиства, видът на улиците и хората стана по-светъл, включително и в най-старата му част с неговите едновремешни три улици, които сега са слети в една. Модерните трамвайни мотриси, метрото, пешеходните зони, катедралата, посветена на Свети Яков Големия (оттук минава един от маршрутите на Пътя на Сантяго), Университетът на Деусто, театрите, парковете (романтичният „Доня Касилда”, „Ечебария”, „Европа”, „Сарико” и още десетина), градинките на всяка крачка, където възрастните мъже не свалят традиционната барета „чапела”, близките плажове с приятния океански бриз, въжената железница до планината Арчанда, първокласното ново търговско пристанище, на което годишно акостират около 2800 товарни и пътнически кораби и дава работа на близо 10 000 души, фериботната линия до Портсмут в Англия и много други всекидневни неща правят от родния град на Мигел де Унамуно едно добро място за живеене и разходка. През 2010 г. градът получи световната награда за устойчиво развитие, наричана „Нобел на урбанистиката”.

...Разбира се, диамантът в короната на Билбао е Музеят Гугенхайм. През октомври т.г. ще се отбележи денят, в който преди 15 години крал Хуан Карлос го откри. Годишно над 1 милион души посещават това уникално средище на съвременното изкуство. Виждал съм други три от музеите на фондацията „Соломон Р. Гугенхайм” – в Ню Йорк, Венеция и Берлин. Струва ми се, че този в Билабо, творба на канадския архитект Франк Гери, е най-представителният. Не съм единственият, който споделя това мнение. С конкурс през 2007 г. е обявен за едно от 12-те „богатства на Испания” (заедно с джамията-катедрала в Кордоба, пещерата на Алтамира, катедралите в Севиля, Сарагоса, Сантяго де Компостела и Барселона, римския театър в Мерида, двореца Алхамбра и още няколко). Най-забележителна е самата модерна сграда на брега на реката на Билбао - до моста Ла Салве - със заоблените и усукани форми от варовик, стъкло и огромни, направени от цинк и метала тинан, тънки листове, всеки от които е с различен размер и форма. Общата площ е 24 000 квадратни метра, от които 11 000 квадратни метра се предоставят за изложби в 19 зали. До тях се стига по виещи из етажите широки пътеки (има и асансьори). На всеки етаж са разположени една след друга по три зали. От музея твърдят, че в цялата структура няма нито една равна повърхност. Част от постройката се пресича от висок мост. Погледнат от реката, музеят наподобява кораб; блестящите панели от титан дават илюзия за люспи на риба-гигант; въздушна снимка го оприличава на разтворен цвят (самият Гери признава, че се влияе от органичните форми). Учудващо е, че от нивото на улицата сградата не доминира и пасва хармонично с околните постройки.

Отначало фондацията от Ню Йорк – с една от най-богатите колекции на модерното изкуство – е искала да използва стария градски пазар за пшеница, но после надделяла идеята за съвсем нова постройка. Още на малкия площад пред централния вход впечатлява огромната скулптура „Пъпи” на Джеф Кунс, представляваща седнало куче, направено от живи цветя. Веднага след влизането, човек попада в почти празния хол, висок 50 метра, а оттам – в Голямата, продълговата, с форма на лист от цветче, зала. Там се излагат творби с едър калибър от временни изложби или от колекцията на фондацията.

Отначало се правеха експозиции на отделни творци-модернисти, но критиците твърдяха, че сградата е далеч по-впечатляваща от тях. Затова през последните години „Гугенхайм” реши да приютява и класически произведения – рисунки на Микеланджело, стара живопис от Ермитажа в Петербург, графики на Дуеро и други.

Моята препоръка към туристите в Билбао е да отделят поне няколко часа за Музея Гугенхайм (паркирането наоколо е трудно, но на 300-400 метра от него се намират места). А когато се уморите и огладнеете – има ли по-известна кухня от баската? В Билбао – сърцето на Биская - е нейният храм. Разбрах го още преди много години.

…Тъй като сте в Биская, отскочете на 33 км от Билбао до Герника. Там се намира Домът за общи събрания с неговия символ – Дървото на Герника. По средновековна европейска традиция под този дъб са се събирали представителите на различните бискайски селища и са изготвяли своите общински закони. (Фактически има три дървета – умрял, високо отрязан дънер; сегашното, с мощна сянка; и най-младото, което един ден ще заеме място на предшествениците си). Интересна подробност: философът Русо, поетът Уилиам Уърдсуърт, драматургът Тирсо де Молина и много други интелектуалци са се вдъхновявали от демократичния символ на Дървото на Герника. Още от времето на Фернандо Католика испанските крале са идвали под дъба, за да обещаят на баските, че ще уважават и спазват техните местни закони. Днес председателят на автономното правителство на Страната на баските (лендакари) също полага клетва при Дървото на Герника. Струва си да се види. Пък и планинският пейзаж наоколо е прекрасен…

 

Йосиф Давидов

Сподели в:  

Коментирай

Коментари: