Моята кипърска история VII
15 декември 2011
Един ден бяха донесли две големи агнета – заклани, изчистени, нанизани на железни шишове за правене на чеверме. Зарадвах се. Знаех, че няма да мине без моето участие, а и отдавна исках да се науча да правя ЧЕВЕРМЕ. Научих се и още как. Определеният за майстор кипърец скоро прекали с алкохола, заспа до огъня и майсторът на чевермето станах аз.
Нищо друго не ме мъчеше както жегата. Тя на моменти беше направо непоносима Трябваше да работя при 50Сº. Справих се. Криво – ляво лятото мина. Активният сезон приключи. Беше началото на ноември. Къмпингът беше затворен, но шефовете ме оставиха да квартирувам там. Чистех, боядисвах, пазех… Оправдано бе и за двете страни. Намирах си и друга работа – вземаха ме да бера мандарини, портокали, маслини. Работех в строителството. Все таки – без работа не оставах. Всичко вървеше от добре – по-добре.
По едно време се вдигна голям шум. В парламента бе приет закон всички незаконно пребиваващи имигранти (без работни визи и трудови договори) да бъдат задържани и екстрадирани. Това всъщност не бе нов закон, просто бе поставено ново ударение на прилагането му в действие. Някои депутати протестирали, че имигрантите изземват работните места на кипърцитте! И за децата бе ясно, че имигрантите вършат само черната работа, а не онази, която кипърците искаха да работят. Да, ама… не! И започнаха ежедневните и еженощни акции на имигрантската и на униформената полиция по арестуване, задържане и екстрадиране на имигранти. Само за няколко дни бяха хванати трима мои колеги и приятели. Два пъти през нощта около 3 или 4 ч. звъняха и чукаха на моята врата. Добре, че знаех за какво става въпрос и не отворих. До кога? Скоро щеше да дойде и моят ред. Отърване нямаше!
Беше привечер. Тъкмо бях се прибрал от работа (чистих градината на доктор Савас, завършил в България), бях се изкъпал, изпрал и си приготвях вечерята отвън – сувла, най-бързо ставаше. Почти не усетих как полицейската кола спря до мен. Момчетата слязоха и дойдоха при мен. Познавах ги, затова и не се уплаших. Казаха, че шефът им наредил да отида с тях да отида с тях до управлението (за справка). Не се противих, макар и да знаех за какво става въпрос. Можех и да избягам. Подчиних се. Събрах си набързо нещата и тръгнахме. Вече се беше стъмнило. Нямаше никой в управлението. Явно – бяха работили по донос. Преспах там. На сутринта шефът им само каза:
- Ех, Тодоре, и ти ли?
Сложи ми белезниците, качихме се в джипа и поехме към гр. Пафос. Заоправдава се, че ако зависело от него, би ме освободил, а сега вече е подадена информация и нищо не може да се направи. Аз го успокоих, като казах, че всичко ми е ясно и няма да създавам никакви проблеми. От самосебе си се разбираше, че на тези хора не им се нрави това, което правеха, но пред закона бяха безсилни, защото бяха униформени служители. Разбирах ги и не им се сърдех. Бях носил униформа около 30 години!
Бях отведен при останалите като мен. Десетина мъже – араби, българи, румънци… Една дупка, с неизмазани черни стени, два скъсани дюшека, три пружинени легла с разтегнати до земята пружини. За ходене до тоалетната се обаждахме да ни извеждат навън. И комари… комари… Едри като врабчета, дето се казва. Нямаше завивки, тоалетни принадлежности. Нямаше елементарни хигиенни условия, а идваше лято. Недоумявах ЗАЩО??? Как може???
Яденето: 1 хляб за цял ден (даваха го сутринта), 1 бучка сирене и 1 кофичка мляко. Толкова. Ако искаш ги яж на закуска, на обяд или на вечеря. Твой проблем. ГЕНОЦИД! Друго определение нямаше. И сега, като си спомням, изтръпвам!
Само не можех да си обясня как страна като Кипър, кандидатка за влизане в Европейския съюз, можеше да допусне такова нещо. А беше началото на месец март 2001 г.
Оказа се, че трябва да си купим билети за самолета. А който нямаше пари? Самият аз нямах достатъчно. Добре, че една позната се съгласи да ми донесе. Иначе щяха да ме държат не знам си колко време. За щастие не ни конфискуваха мобилните телефони…
Като тръгне един път на зле – върви като на бясно куче тоягите. Така вървеше и на мен. БГА „Балкан” стачкуваше и самолетите й не летяха. Друг начин за отпътуване нямаше. Ами сега? И в Пафос повече не можех да остана. Заедно с едно момче – Стоян от Пазарджик, ни качиха пак на джипа и ни откараха в централния затвор в Никозия. На третия ден ни казаха, че има 2 свободни места в самолета на гръцките авиолинии, пътуващ Ларнака – Атина – София. Успокоихме се. Пък и положението там бе съвсем различно. Бяхме настанени в килии по двама, а в общата стая имаше бани, тоалетни, маси за хранене, телевизори. Самите охранители бяха по-демократични. Правеха се, че не виждат мобилните ни телефони (те са забранени в затвора). Парите, часовниците и ценните вещи държахме при охраната. Давахме пари да ни купуват цигари, вестници… Храната бе нормална. Хранеха ни добре (като в затвор).
В кипърския затвор видях нещо, което няма да забравя никога. Сред нас имаше и двама кюрди. Те бяха напуснали незаконно страната си и бяха дошли на работа тук. Разказваха, че кюрдите имат закон, според който напусналите незаконно страната не можеха да се върнат повече там. Чакаше ги смъртна присъда! Умря и надеждата им, че САЩ ще им дадат политическо убежище. Какво им оставаше? С очите си видях как косите им побеляха за една нощ. И плачеха… плачеха…
Имаше и две момчета – руснаци. В затвора бяха прекарали повече от 3 месеца, само защото нямаха пари да си купят билети за самолета. Бяха подали молба за помощ от Червения кръст. Чакаха! Докога? Никой не знаеше…
Не си ли купиш билет за самолета, може да киснеш в затвора до Второ пришествие! И това не почиваше на никаква логика. Да, такава нямаше. Единственото бе да не попадаш там.
Чак в самолета ни свалиха белезниците и ни дадоха паспортите с черни печати в тях. Сигурно за да намразим Кипър и никога повече да не отидем там. Да, ама не!
Не бяха познали. Бях твърдо решен още при първа възможност да се върна. Не го сторих, защото нещата ми се развиха по друг начин. Реших да пробвам нова ДЕСТИНАЦИЯ. И ето ме тук!
Намразих ли те, Кипъре? Никой не може да ме накара да го направя и на никаква цена! Ти беше и си остана моята първа задгранична любов! Ти си остана моята втора родина! Минаха 10 години, откак те напуснах (10 март 2001 г.). Ти си в мен! Ти си в мислите ми, в сънищата ми! Ти си моят незабравим спомен! Обичам те!
Тодор Иванов
Торевиеха, Испания
