Нова дума

Моята кипърска история VI

Моята кипърска история VI

5 декември 2011

Но, много хубаво не било на хубаво, казват. В последно време на обектите ни работеха няколко араби. Работеха законно, с работни визи. И аз, и колегата ми българин, бяхме предупредени да внимаваме много с тях във всяко едно отношение.

Това, че бяха мързеливи и непохватни, бе най-малкото. Бяха майстори на номерата. Самите кипърци не ги обичаха.

Този ден друг приготвяше разговорите за мазане. Аз поемах и разнасях на третия етаж. Приготвеният разтвор, насипан в колички (по 2) се поставяше на платформата на хаспела и се вдигаше на третия етаж. Управлението на хаспела, качването и свалянето бе моя задача. Подаваше синът на шефа.

Не стигнали още до мен, усетих, че хаспелът не ми се подчинява. Не задържаше спирачката! Настръхнах! С все сила изкрещях:

- Яно, бягай!

Синът на шефа едва се беше отместил 1-2 метра встрани, когато платформата, с две пълни колички, се сгромоляса долу. Яно беше опръскан целия с разтвор, но беше жив и здрав. Това бе най-важното. Другото – че още на часа напуснах обекта и повече не стъпих там и във фирмата, бяха подробности…

Явно повредата бе дело на арабите, но как да го докажа? А и да го бях сторил, ефектът щеше да е нулев. Обясненията на човек като мен никой нямаше да слуша. Жалко само за хубавата ми и добре платена работа. Одисеята продължаваше.

Сестрата на хазяйката ми беше омъжена също за майстор-строител. Там всеки втори човек беше такъв. Занимаваше се предимно с керамика. Беше си наел един румънец за помощник и поставяше фаянс. Помощникът му беше го напуснал и аз го попитах не би ли взел мен. Имах чувството, че само това е чакал. Отдавна бяхме говорили с моите хазяи по въпроса, но те не ми препоръчваха да работя с него. Аргирис, така се казваше той, по цяла нощ скиташе по кабаретата. Жена му знаеше и го хващаше на място, но той пак продължаваше. Явно изкарваше добри пари и правеше каквото си иска. А там беше модерно мъжете по цяла нощ да пръскат с лека ръка пари по заведенията. Кипър живееше в Златния си век. Да, наистина. Така беше.

Започнахме. Стилът му на работа и с мен беше същият. Имало е моменти, когато съм го чакал до обед да дойде на обекта. Понякога пък само дойдеше, кажеше ми какво да правя и изчезнеше. Неудобно ми беше от хората, но нямаше как. Те добре го познаваха. Не продължихме дълго.

Имаше една група майстори, които ремонтираха църквите. (Бяха на голяма почит и уважение.) Шефът на групата беше чувал за мен и веднага ме взе. Наложи се да живея в град Пафос. Всеки път пътувах по 80 км и повече. Пак затърсих работа. Бях се сприятелил с шофьора, който разкарваше хляба на местната фурна. Казваха му „Андрико псомя”  (Андрей – хляба). Той вече беше говорил с шефовете на фурната. Започнах веднага. Под фурната имаше спално помещение. Там спях. Спането, храната и работата ми бяха осигурени. От това какво по-хубаво? И там не продължих дълго. Още на второто денонощие ме свиха бъбреците. Помещението на фурната беше много голямо. Ставаше страхотно течение. А в същото време беше адски горещо. Преряза ме, дето се казва. Изпих няколко литра вода, починах малко… мина и това.

Една вечер във фурната дойдоха двама полицаи. Бях ги виждал из града, а и те ме знаеха. Продължих да работя спокойно, само гледах да съм по-настрани от тях. След като си заминаха, единият шеф дойде при мен и ме попита сещам ли се защо са идвали. Посъветва ме да си отида за известно време в България, а той ще ми направи виза и ще се върна отново, но вече законно. Добре знаех как се уреждат тези неща и бях твърдо убеден, че от това нищо няма да стане. Съгласих се. Нямах друг изход. А и бях получил доста травми, които искаха лечение. Отвореният ми за 1 година самолетен билет Ларнака – София стоеше неизползван и тъкмо щеше да влезе в действие. Речено – сторено. На излизане от Кипър (доброволно) даже и черен печат не ми поставиха в паспорта. Това ме окуражи.

Така завърши първата част от моята кипърска одисея, богата на събития, случки, премеждия и преживявания. Имах нужда от почивка и лечение. Отделих време и за едното, и за другото. Неусетно минаха 4 годни. Всички опити да хвана успешна и печеливша работа се провалиха. Накъде? Всякъде другаде, но не и в България! С малко мои пари, с малко – взети назаем, отново на екскурзия в Кипър. Тези пътища поне ми бяха познати. Работа и квартира намерих бързо. Старите приятели не бяха ме забравили. Тъкмо бе взет на концесия къмпингът на град Полис. И то от двама, даже трима мои добри приятели. Имаха нужда от работници. Беше началото на март 2000 г. Сезонът наближаваше и къмпингът трябваше срочно да се подготви. За около месец общата работа приключи. Останалите работници се преместиха на други обекти. Останахме аз и двама души (момче и момиче) от Шри Ланка. Момичето – готвачка, момчето – за обща работа. И двамата с визи, аз – господин „никой”.

Основната работа падаше върху мен: метене, чистене, разпъване на палатки, миене и чистене на сервизните помещения, събиране и изхвърляне на боклука, водопроводчик, електротехник… Вдигаха ме даже посред нощ да зареждам хладилните камери. Помагах на готвачката… какво ли още не?

Не мога да кажа, че не бях уважаван. Получавах най-високата заплата, ядях и пиех каквото исках, думата ми се чуваше навсякъде и за всичко. Често бях изпращан да върша и друга работа на шефовете ми. Нямах нищо против. Даже бях доволен. Спомням си как в най-натовареното време (м. август) рано сутрин ходех да разкарвам месо с най-известния месар в района. После измивах посудата след закуската и чак тогава започвах моята работа.

 Тодор Иванов Тотев – Торевиеха

Следва

Сподели в:  facebook twitter google+
Коментирай

Коментари: