Нова дума

Моята кипърска история V

17 ноември 2011

Работата по хотелите, ресторантите и кухните винаги е била нископлатена, убийствена и съвсем… не за мъже. Добре плащаха в строителството и аз бях решен с цената на всичко да си намеря работа именно там. Помолих за съдействие бившия шеф на балдъзата. За мой късмет ли, за какво ли – не знам, той се съгласи, но при едно условие – от време-навреме да помагам и на неговите хора. Още на следващата сутрин започнах работа във фирмата на най-големия строителен бос в областта – Йорданоу Лоизу. Работа и то каква? Най-тежката – общ работник в строителството. Състоеше се в приготвянето на разтвори за мазане, чистене, пренасяне на тухли и всякаква друга обща работа. Тук, в Испания, такъв работник се нарича ПЕОН. Най-трудното от всичко беше приготвянето на строителни смеси за мазане. В машината за бъркане (т.нар. миксер) се изсипваше 1 торба цимент, 3 кофи вода, 1 чаша химикал за забавяне втвърдяването на цимента и 60-70 и повече лопати каменно брашно (вместо пясък). Машината върти, а работникът хвърля с лопатата пясък до получаването на хомогенна смес за мазане. След това сместа се изсипва в колички и оттам пак с колички или с кофи (за качване на скелето с помощта на въже) на всеки мазач по отделно. Името на тази смес беше пило. На моменти имах чувството, че тази думичка стига чак до мозъка ми.

И не само това, разбира се. Изливане на бетон, пренасяне на цигли, тухли, керамика, цимент. И какво ли още не… Бях стигнал до приготвяне на 35 машини на ден!!! Какъв рекорд!

Веднъж най-възрастният майстор на обекта – бай Андреа, се загледа в мен и попита:

- Тодоре, ти къде спиш?

- Как къде? – на свой ред попитах. – В гаража!

Какъв ти гараж! Тази дупка най-малкото можеше да се нарече гараж. Без врати и прозорци, неизмазана, пълна догоре със строителни материали… Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Спях върху една широка дъска. Без възглавница, завивка или каквото и да било друго. Багажа си криех горе по етажите… Човекът не можеше да повярва. Живееше наблизо и само след десетина минути го видях да носи възглавница, 2 одеала, графа (гара?) с вода, нож, вилица, лъжица и газена лампа. Каза, че съм човек и не бива така да се изтезавам. Беше споменал и пред шефа, който на другия ден ми даде 50 лири и каза да отида на хотел. Добре, ама отиването на хотел не беше такава проста работа. Никъде не приемаха хора без документи, а за частни квартири – да не говорим.

Хората бяха наплашени и не искаха емигранти в домовете си.

Както и да е, лошото бе че и това загубих. Не можех повече да остана там. А и зимата наближаваше.. Не щеш ли късметът ми пак проработи. Един от майсторите, кипърец, живеещ в същото село, ме покани да живея у тях. Къщата му била малка и нямал свободна стая, но в съседство с къщата му имало ламаринена барака, която му служела като багажно помещение.

Когато ме заведе на мястото, се оказа, че съвсем не е лошо. Имаше пружинено легло, даже хладилник. Какво пък – съгласих се. Щом той не се страхуваше от полицията, а и за мен беше много по-добре. Наем не искаше. Само след работа трябваше да ходим да храним козите. Да, кози! Имаше козеферма на 2-3 км в планината. Работата на обектите така бе организирана, че започвахме в 7.00 ч. и свършвахме в 15.00 ч. Имаше предостатъчно време и за гледане на кози, и какво ли още не. Така изкарах 6 месеца – от септември до февруари 1996 г. и не стига, че не ми искаха пари за наем хората, ами всяка вечер намирах по нещичко за ядене на импровизираната масичка до леглото ми. Не беше кой знае какво ядене, но за гладен човек – беше!

Селцето бе мъничко и бе последното населено място на северозападната част на острова. Казваше се Neon Xorion, а от него нататък беше планината Akamas.

Хората бяха добри, състрадателни, отзивчиви. Канеха ме по домовете си. Предлагаха ми дрехи и храна. Намираха ми работа за събота и неделя. Да, работех почти без почивка. Копаех ями, кладенци, чистех козеферми, ниви, градини. Чувстваха ме като техен съселянин. Попската щерка (попът бе най-влиятелният човек в селото, християнин) бе завършила фармация в България и макар да работеше в столицата Никозия, си идваше често на село и все ме търсеше да си говорим на български. Поп Кириакос (бащата) беше много доволен от всичко това, а и за мен бе голям плюс. Бях приятел с попа!

Казват, че селските хора навсякъде по света са добри и човечни. Сигурно бе така. Но тези хорица ме накараха да ги заобичам истински, от сърце и душа. Влезех ли в кръчмата, отвсякъде ми се викаше пиене и ядене. Вървях ли по улицата, спираха ме, водеха ме в къщи и ме караха да ям и да пия. Предупреждаваха ме за полицейските акции. Самите те ме пазеха. Познавах и няколко полицаи. Дори те ми казваха да си работя мирно и тихо и никой няма да ме закача. Така и правех. Денем на обекта, следобед на козефермата, вечер в кръчмата, събота и неделя – по хората. Не усетих кога минаха 5 месеца.

Всеки петък в 14.00 ч. на обекта идваше човек от името на шефа и ни носеше парите в плик. Всичко бе изписано – брой работни дни, часове, извънредни… Бяхме на семично заплащане. Харесваше ми. Доброто – добре, но не мина и без произшествия, разбира се.

Един ден, когато работех на една тераса на третия етаж, варелът, на който бях стъпил, се разлюля, а аз заедно с кангото полетях към земята. След падането за момент съм загубил съзнание. Не можех да си поема дъх. Едва се свестих. И всичко – тихомълком. Които ме бяха видели, се успокоиха, като видяха, че ставам и отивам пак да работя. Нужда от сензации нямаше! И така бе по-добре. Дойдеше ли полицията, ставше лошо!

През нощта много ме заболяха гърдите. Хазяите казаха, че чак съм виел и стенел. Сигурно от болка, какво друго! Все още не говорех добре гръцки, но хазяинът разбра. Само попита по телефона шефа ми може ли да ме заведе на лекар в клиниката на негов роднина. Разреши и около 2.00 ч. през нощта бяхме там. Клиниката бе извън град Пафос, на около 40 км от нас.

Докторът веднага ме прегледа, направи снимки и каза, че имам засегнато ребро. Постави ми една инжекция, овърза ме с бинтове, даде ми още 5 инжекции и каза 1 седмица да не ходя на работа. Само да намеря кой да ми поставя инжекциите. Намерих! Казваше се доктор Мария и беше завършила медицина в България. За мен – добре дошло, за нея – удоволствие да си поговори с някого на български. Пари не ми взе. Даде ми торба с мандарини…

Така си направих и зъбите при доктор Елена, завършила в СССР. Платих само материалите, работата ми беше подарък… Нямах думи. За добрината и човещината на тези хора думите не стигаха.

 Тодор Иванов Тотев – Торевиеха

Следва

Сподели в:  facebook twitter google+
Коментирай

Коментари: