Моята кипърска история III
31 октомври 2011
Един ден бащата ни даде пакет, който спешно трябвало да занесем в столицата Никозия. Даде ни пари за такси и тръгнахме. Когато пристигнахме, момчето отнесе пакета, аз останах на улицата да го чакам. Запалих цигара. Когато се огледах, разбрах, че съм на 10 метра от някаква комендатура. Отпред имаше за охрана войник с автомат, който ме викаше с пръст да отида при него. Изтръпнах. Подчиних се. Беше немислимо да бягам. Вкараха ме вътре и веднага ми нахлузиха белезници. Заразпитваха ме. След малко влезе моят спътник, помоли да се обади на баща си по телефона. След около половин час ни освободиха. После научих, че бащата е разговарял с един бивш партизанин, в момента в хотела му. С негово съдействие бяха заблудили емигрантските власти, че заминавам за България. Никъде не заминах, само внимавах втори път да не попадна в ръцете на органите на реда. Така… до края на първата година от пребиваването ми в Кипър.
Наскоро след тази неприятна за мен случка, макар и с благоприятен край, дойде и раздялата с първата ми работа в Кипър. Между мен и работодателя назряваше конфликт. Докога?
Една нощ, отивайки да почивам, до мен спря позната полякиня, едва дишаща от тичане. На пресекулки успя да каже, че балдъзата ми сериозно е пострадала, падайки в някаква дупка. Помолих я на бегом да ме заведе там. Вървейки по тясната пътечка (в планинското селце имаше много такива) в тъмното, балдъзата се беше подхлъзнала и паднала в празното пространство между една къща и брега. Дупката бе дълбока 2-3 метра и на светлината на запалката едва различих лежащата и стенеща от болка жена. Без да губя време, слязох при нея. Не даваше да я пипна. Внимателно я изнесох на ръце. В това време дойде шефът с кола. Качихме я и той я откара. След няколко дни ме заведе да я видя. Беше с два спукани прешлена на гръбначния стълб, настанена в частна болница, поставена на стенд за екстензии.
Само това липсваше! Добре, че всички разноски бе поел шефът. Явно се страхуваше от проблеми. От всичко това губех аз. Бях настанен на нейното място за работа в кухнята. Готвачът бе кипърец. Непрекъснато се наливаше с алкохол и само ме пращаше да му купувам и то не какво да е, а марково уиски. Вечно пиян, голяма част от работата прехвърляше върху моя гръб. Можех – не можех, трябваше да готвя, да мия, да чистя. С нетърпение чаках мига, когато щеше да се върне балдъзата. Така – повече от месец, работа до 2-3 часа през нощта. Малко почивка и пак. Балдъзата се завърна, но не идваше на работа. Много я болеше кръстът. Каква бе изненадата ми, когато една нощ, приключил към 2 часа, минах през бара да пийна нещо и на бара, редом с барманката – българка, стоеше моята балдъза! Пияна, щом ме видя, хвана една бутилка от рафта и с все сила я удави в земята. Разхвърчаха се стъкла. Барът беше пълен с клиенти. Всичко замлъкна.
Чак тогава видях надигащия се, заспал на една маса собственик. Изведнъж поизтрезнял, с люлееща се походка дойде пи мен, ломотейки, че само му създавам проблеми, замлъкна и ме удари с юмрук в гърдите. Не се и опитах да му обяснявам каквото и да било. Едва ли щеше да ме чуе и разбере. После се запъти към вратата и пак с юмрук проби стъклото. От нарязаната му ръка рукна кръв и ме опръска целия. Изтръпнах. Само след минути щеше да дойде полицията да ме окошари. Нямаше да ми иска никакви обяснения. От един незаконен емигрант никога не се искаха такива. Ами сега?!!
Изхвърчах като куршум. Успях да пъхна само някоя и друга дреха в сака си и хукнах накъдето ми видят очите. И добре, че го сторих. После разбрах как до сутринта са обикаляли да ме търсят – шефът, синът, любовницата – българка и едно куче, което живееше на вилата заедно с нея. Без да искам, се бях скрил в църквата. Кипърците са православни християни, силно вярващи и църквата за тях е свято място. Затова никой не ме потърси там.
На зазоряване напуснах скривалището си и излязох на пътя за Лимасол, за да стопирам някоя кола. И кой се оказа зад волана на първата? Моят шеф с бинтована ръка (кръвта бе просмукала през бинта), недоспал, недоизтрезнял, отвори вратата и ме покани да се кача. Не чаках втора покана. Мълчахме и двамата. Закара ме в хотела си в Лимасол и каза, че мога да остана там колкото поискам, без да плащам нищо. Учудих се с какво бях заслужил такова уважение. Явно бе решил да направи всичко възможно да ме задържи. Бях му нужен.
Той замина, а аз се поогледах. Наоколо бяха насядали млади жени, кръстосали примамливо крака, приятно разголени и ухилени. Явно ме помислиха за нов клиент. Вече знаех, че това са българки – проститутки, работещи в хотела като такива. Идва клиентът, поговори с някое от момичетата, пазари се за цената, почерпи на бара, наеме стая за час-два, плати на момичето и заминава. По-късно научих, че някои от момичетата обслужвали до 20 клиенти на вечер. Отвратих се от тях и намразих всички българки в Кипър.
Сериозно се замислих какво да правя. На никаква цена не мислех да оставам повече там, камо ли да се върна горе. Борех се със себе си. Шефът бе дошъл отново и ме канеше на парти. Съпругата му заедно с дъщерята бяха заминали на гости в България.
С любовницата, сина му и моя милост направихме страхотно парти в къщата им. Едва ли бяха предполагали, че е за последно. Но аз бях твърдо решил. Помолих шефа да не ме спира, да забрави за мен и да не ми създава проблеми. Обеща. Аз от своя страна декларирах, че ще сторя същото. И двамата изпълнихме обещанията си. На сутринта заминах на северозападния край на острова. Там, където ме беше водила балдъзата, бе ме запознала с бившия си шеф. Беше по-тихо и по-закътано, а аз това търсех.
Какво ли ме очакваше там?
Тодор Иванов Тотев – Торевиеха
Следва
