Нова дума

Моята кипърска история II

Моята кипърска история II

28 октомври 2011

Кипър! Какво знаех тогава за него? Малка островна демократична държава с площ 9259 кв. км и население 788 450 души. Официален език – гръцки (в турската част – турски) и английски! През месец октомври 1960 г. кипърските партизани, предвождани от „попа с пистолетите под расото” – Архиепископ Макарнос, извоюват независимостта на острова, отхвърляйки английското колониално робство…

Повече данни не бяха ми нужни. Оставих се изцяло в ръцете на балдъзата. Обиколихме острова от край до край. Работа не намерихме. Надеждите на спътничката ми не се оправдаха. Остана само още една възможност и решихме да я използваме. Балдъзата се познаваше с една българка, женена за кипърец. Тя имаше туроператорска фирма. Съпругът й – кипърец, завършил преди време института по туризъм във Варна.

Жената живееше във втория по големина град – Лимасол. Там беше и офисът на фирмата й. Прие ни гузна, че не е помогнала до този момент с нищо. А може би имаше специално уговорка с мъжа си…

От разговора с него разбрахме  нещичко. Той се водеше ту на български, ту на гръцки, но малкото, което разбрахме, бе, че се намира на 40 км в едно селце в планината, наел е хотел, ресторант, бар и има нужда от работници за чистене, боядисване, миене, готвене…

Казват – удавник за сламка се хващал. Започнахме работа веднага. Балдъзата – кухненска работа, аз – обща. Работехме по 16-17 часа в денонощието. Плащаше ни в края на седмицата, като удържаше за храна и спане. Храната – никаква, спането – в дървена барака, без всякакви хигиенни условия. Бях на ръба на отказването, но реших да изчакам. И не сбърках. Лека-полека нещата започнаха да се нормализират. Започнах да свиквам.

Вършех всевъзможни неща. Всичко, що беше работа, се възлагаше на нас. Имахме отговорник – кипърец. Нискограмотен и крайно неприятен човек. Докладваше за всичко на шефа. На моменти ми идваше да го удуша. Беше нормално да ни нямат доверие.

Сезонът бе в разгара си. Най-много работа имаше в кухнята. Работех и там. Един ден шефът ме попита знам ли как се прави „Сувла”. За прочутите кипърски специалитети „Сувла” и „Сувла кебаб” бях чувал, но само толкова. След малко видях, че той отнякъде измъкна едно желязно сандъче с крака, високо 50-60 см, с размери 100/60 см, с някакви приспособления на късата страна. Оказа се, че това са малогабартни моторчета (на ток и на батерии), служещи за въртене на дългите около метър хромирани железни шишове, на които се нанизваше нарязаното на късове месо. Месо, но какво? Козе! Тук то се продаваше в супермаркетите и служеше точно за „Сувла”.

В съндъчето насипахме дървени въглища. Те се продаваха в торби пак в супер, заедно с подпалките (твърди и течни).

Нанизахме месото на шишовете, поставихме ги в отворите на моторчетата (заредени с батерии или включени на ток), поставихме ги на местата им в сандъчето. Завъртяхме ги…

По-нататъшната ми работа (естествено, всичко бе поверено на мен)? Оставаше само от време-навреме да поръсвам месото с едра морска сол, риган и да пръскам с лимонов сок (от бутилка или направо от лимон). Да гледам да не прегори месото…

Нямате представа как само след десетина минути се разнесе такава апетитна миризма, която събра около мен тълпа туристи, гости на ресторанта. Нямаха търпение да сваля шишовете от сандъчето. Опрял шиша с върха в чинията на някого, свалях по няколко парчета опечено месо. Без гарнитура или каквото и да било. Режеха, ядяха и идваха за още. Голяма атракция! Така – цяла вечер! Опушен, черен, със зачервени очи, каталясал, но… герой на вечерта! Бях се харесал на шефа, разказващ на приятелите си за сувла-атракцията, докато… Една сутрин той закъсня. Всяка сутрин беше при нас към 10 ч., тази сутрин дойде много по-късно. Не беше на себе си. Той не живееше със семейството си. Нощите прекарваше с една българка в някаква частна вила на няколко километра по-надолу. Жена му, която ни беше помогнала за работа, беше родила 2 деца – момче и момиче. Момиченцето беше около 10-годишно и ходеше на училище. Момчето, 20-годишно, участвало в банда скинри, облечени с камуфлажни дрехи, накичени с вериги и всевъзможни дрънкулки (сигурно употребяващи и дрога), създавали ежедневно проблеми на полицията. Задържали го. Бащата едва го отървал. Плачеше му се. С половин уста разказваше как синът с някаква брадва бе насякъл своите и на баща си дрехи. Заключил се в стаята си и не отварял на никого. Обещах да помогна. Слязохме в Лимасол и отидохме в дома им. Излъгахме сина, че съм дошъл да се запозная с него и да му правя компания. Отвори. Бързо станахме приятели.

Но не за дълго. Веднага разбрах, че не проявява интерес към нищо. Многото пари, давани му без мярка и слабият родителски контрол си бяха казали думата. Момчето растеше като вълк-единак, без всякакви интереси и увлечения. Усилията и желанието ми да помогна не се увенчаха с успех. Видях, че е късно за каквото и да било и реших да се оттегля. Пък и работата ме чакаше. Никой не беше ме заместил. Балдъзата ми изнемогваше. Спомням си за една случка, която сложи капак на всичко…

Тодор Иванов Тотев – Торевиеха

Следва

Сподели в:  facebook twitter google+
Коментирай

Коментари: