Нова дума

Пътешествие из Перу

Пътешествие из Перу

28 октомври 2011

Работата в Испания сбъдва неосъществени мечти

Бях твърде млад, когато бях запленен от свещения град Мачу Пикчу във филма „Заветът на инката”. След време и аз, като малцината българи, след късмета да се уредят с билет за кино „Култура”, разпалено спорех за излъчените мистерии във филма „Спомени от бъдещето”. Една от тях (тайнствените линии, ширнали се из платото Наска) дълбоко се загнезди в съзнанието ми. От тогава минаха десетки години. Ограничението да пътуваш в чужбина, безправието да притежаваш чужда валута и мижавите заплати не успяха да угасят пламъчето на надеждата, че един ден и аз ще зърна със собствените си очи тези феномени. Тук, в Испания, без значение от кой край на света идваш, имигрантите се „печем” на един и същ огън, ставаме си близки. Така и аз с годините се сприятелих с моя колега Хуан Карлос от Перу. 

Както обикновено става, в почивките всеки разправя за близките си и родния край. Това отново разпали тлеещото въгленче в мен, докато едни се прехласват по сладникаво-лепкавите турски сапунки, излъчвани по нашата телевизия, докато други трупат четирикатови „гимназийки” в Родината, а живеят в мазета или тавани. А пък щракащите с палци върху масите дори няма да ги питам на кой континент е Перу.

Аз изрових старата раница и се запътих към Латинска Америка. Не се надявам да ме разберат тези, които цял живот говорят ли говорят по баровете какви „велики” неща ЩЕЛИ да сътворят. Пиша за тези, които се опитват да надзърнат по-далеч от носа си – жадни за знания и пътешествия. Едва ли ще бъда изчерпателен за страна – 1285 хил. кв. километра – 12 пъти по-голяма от България. С три зони – планинска, океанска и джунгла. Пустини, вулкани и плодородни долини. С прекрасни и дружелюбни хора. Но едно от най-важните неща, които ще използвам, е определението НАЙ.

И така. За мен емоциите започнаха още от мадридското летище. Огромният Еърбъс 340-600 (връх на съвременното самолетостроене), като Циклоп, погълнал цяло село, още с излитането си ме накара да потреперя. Имах чувството, че земята се надига и полита. В Лима ме чакаше братът на моя колега. Помогна ми да се адаптирам в официално 7-милионната, а всъщност 10-милионна столица. Основана е още и като „Град на кралете”. Дълго време е била и главен търговски център за испанските колонии в цяла Южна Америка. От там са тръгвали натоварените със съкровища кораби за Испания.

Напомняща за преди покоряването от европейците, величествено се издига (насред града) огромна пирамида. Построена от милиарди неопечени единични тухли – изработени на ръка, без калъп. Плътна, неизследвана напълно все още. Предполага се, че е построена 700 г. пр. Хр. Седалище на оракул, изпълняващ на пресечения й връх церемонии към бога на слънцето Пачакамак – създател на света и всички живи същества.

В днешно време Лима покорява чуждите туристи от пръв поглед. С централните си площади, заобиколени от множество катедрали с пищни фрески, построени веднага след завладяването й през 1535 г. Лично мен особено много ме впечатли една. Това е катедралата „Сан Франсиско”. Макар и огромна, от всякъде лъхаше францисканската скромност. С библиотеката си с над 25 000 тома, безценни шедьоври на средновековието, е актуална и днес. Не на последно място те поразява и уникалността на катакомбите под нея, в които се съхраняват костите на над 25 000 християни. Археологическият музей „Рафаел Ерера”, Националният музей по археология, антропология и история те карат да се завърнеш назад във времето с преклонение към тези древни цивилизации, населявали днешните земи на Перу. Навън от спокойствието на музеите, днешна Лима може да накара европейският турист съвсем да онемее. С динамичния си трафик от каращите като луди автобусчета, наречени „микра” и „комбо”. Със скачащите от тях на тротоарите своеобразни кондуктори, борещи се да привлекат всеки потенциален пътник. С над 2000 китайски ресторанти, наречени „чифа”. Лима не само е с интересно минало, но ще продължава да се развива още по-динамично и в бъдеще.

Главозамаян от видяното в столицата, не усетих 25-часовото пътуване с автобус на компанията „Крус дел Сур”. Удобно изтегнат в кожено кресло, ставащо на легло, запечатвах с камерата и фотоапарата непрекъснато менящия се пейзаж. От време на време красива стюардеса поднасяше топла храна и напитки. Тук-там някой се кискаше на комедия, излъчвана по мониторите. Имаше и обсебени от автобусния интернет. В крайна сметка всички се озовахме в Куско – старата столица на инките. Градът, който е завладян през 1533 г. от Писаро, се намира на 3399 метра надморска височина. За славното време на инките напомнят множеството зидове в типичния за изработката им стил. Много характерен е комплексът Кенко. От пръв поглед те завладява заобикалящата те архитектура. Амфитеатърът и мястото за жертвоприношения – Интиуатана. Тук се намира и направеният с голяма прецизност годишен слънчев часовник. Куско и сега е най-важният изходен пункт за съвременния турист – за митичния град Мачу Пикчу. С малко ретро влакче пътуваме по надвесени над пропасти линии из криволичеща клисура. Пристигаме в Агуа Калиенте, откъдето по серпентина се изкачваме до свещения за всички инки град. Мачу Пикчу (Старата планина) е изградена около XV век от Сапа Инка Пачакути. Извисява се над джунглата на 2350 м над великата река Уробамба (приток на Амазонка). Остава скрит от погледа на чужденците чак до 24 юли 1911 г., когато американският учен Харъм Бингъм го преоткрива за света. В днешно време е най-желаната туристическа дестинация за туристи от цял свят. За момент нашият гид насочва вниманието ни към гледна точка, откъдето градът се вижда като лице на инка, а носът му е отсрещният връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Има различни теории за свещения град. Като започне от цитаделата, курорт на аристократите до бастион срещу нашестващите от джунглата „чунчоси” – войни от Амазония. Смята се и за важен религиозен център с олтар за жертвоприношения. Уникален е и със слънчевата си обсерватория. Общо 140 конструкции! Но всички изследователи са озадачени от мистериозното и необяснимо тайнствено напускане на населението от най-интересния град в света. Наоколо щракат фотоапарати, бръмчат камери, а народът непрекъснато приижда. И аз на свой ред заставам пред обектива с националния флаг на България и сълзите ми потичат неудържимо. Може би от щастие, че макар и на 56 г. осъществих една детска мечта. Или пък защото съм от малцината българи, имали щастието да обгърнат с поглед града и да стъпват по стъпките из терасите, съградени от Сапа Инка. Дори и сега не мога да си обясня този миг на превъзбуда. И това, след като окото не ми е трепвало при покоряването на планинските първенци, бездънни пропасти. След като съм прекосил държави, реки и океани… Това е магията на Мачу Пикчу!

Бързам. Времето лети и затова използвам нощния автобус за град Пуно. Намиращ се на височина около 4000 м, застроен около брега на езерото Титикака, той се явява изходен пункт за следващите ми турове. Езерото е с площ 8562 кв. км и надморска височина 3812 м. Титикака е най-високоплавателното езеро в света. Стара легенда на древното племе Аймара (предшественици на инките) разказва, че тук от утробата на езерото се е родил върховният бог Виракоча – бял мъж с брада, който научил хората на земеделие, строителство и конструиране на тръстикови лодки. От фауната в езерото най-интересна е половинметровата жаба – Телматиус кулеус, изследвана от световно известния Кусто. Ние посещаваме плаващите тръстикови острови Урос и се запознаваме с живота и бита на местните островитяни. Освен че се препитават с риболов, те постоянно наслояват нова тръстика, за да поддържат плавателността на острова. Новото при тях, освен болницата и училището на един от островите, са и слънчевите батерии, чрез които могат да гледат и новините по света.

От там заминаваме за остров, наричащ се Такиме, с надморска височина 4050 м. Тук всичко се пренася и извършва на ръка. Няма лами, магарета, та дори и кучета. Уникалното е, че освен че има много добродетели, там отсъства и лъжата. После покрай брега на езерото се отправяме към светилището Силустани на 4000 м. Характерно е с погребалните си кули „Чулпас”, изградени доста преди инките и наречени от науката: културата „Колас” по времето на царството Аймара. В близост до тези гробници на аристократи също много интересни са олтарът на Слънцето и Луната със своите побити в кръг камъни с входове на изток. Мястото не е избрано случайно. Наоколо възвишенията са от магнетит и затова съществуват магнитни аномалии.

Часовникът ми тиктака неумолимо и затова бързо се отправям към Арекипа. Градът, макар и изграден на 2380 м, е наречен „Град на вечната пролет”. Някога населяван от аймарите, после от инките, за съвременен негов основател се смята Гарси Мануел де Карбахал през 1540 г. Красиво се вписва в долината, изпъстрена с плодородните тераси, оставени още от инките. С вечно бяла шапка, надвиснал над града, е най-красивият вулкан Мисти 5825 м.

Арекипа привлича туристите и с нещо уникално. В музея на университета „Санта Мария” се намира най-прочутата мумия в света. Обгърната в съвсем слаба светлина (за да не влияе на цветовете) в трислоест стъклен саркофаг (с цел да бъде запазена при същите вулканични условия) се намира Хуанита. Дете на 12-14 години, принесено живо в жертвен дар на боговете. Какво я прави уникална ли? Това, че са запазени всички вътрешни органи (с храната) и американските учени  са установили факти от живота и бита на древните инки. Тя не е била балсамирана по традиционния начин, а тялото й е открито през 1995 г. в зоната на заснежения връх на един вулкан.

Недалеч от града се намира и прочутият каньон Колка. Най-дългият в света и най-дълбокият (два пъти по-дълбок от Гранд Каньон в САЩ). Издълбан от река Колка, пресичащ множество села, този природен резерват е убежище на най-голямата птица в света – кондорът. На специално място изчакваме и снимаме, докато над нас за кратко величествено се вият огромните 3 метра птици. Човек трепва неволно при мисълта, че като нищо птицата може да го грабне. Но с това тайните на Колка не свършват. Заграден е от 11 вулкана, начело с най-високия Коропуна (6425 м) и най-красивия – Мисти. Истинско предизвикателство за любителите на адреналина е четиридневното му изкачване, както и изкачването на Чачани (6075 м), отнемащо също 4 дни, които предлагат местните туроператори. И това не е всичко. Спираме на уреченото място и макар и от далеч, се любуваме на изградени от инките гробници високо в скалите, запечатани със зидове, които много наподобяват нещо като лястовичи гнезда. Пресичаме хребет с над 5200 м и си правим снимки за спомен. Докато пием чай и разговаряме (макар и един от групата да е от Колумбия, друг от Португалия, трети – от Франция, а четвърти – чак от България), аз изведнъж прихвам. Така силно, че чаят, който се нарича „Мате от кока”, ми излиза през носа. Нестихващ, отговарям на събеседниците си над какво съм се засмял. Едно време в България някои чиновници трябваше специално да благоволят да ни разрешат да изкачим (примерно) Вихрен (2915 м). А сега, ПЪТЬОМ, си пием чая на 5200!!!

След кратко време пресичаме през резерват, в който не далеч от шосето пасат няколко диви лами, наречени Викуня – 1000 долара килограм вълна. В музея на ламата виждаме също и Туанако и Алпака, от чиято вълна са изработени страшно красиви неща като много цветната шапка „Чуйо” и пончо.

Отново на път с автобус. Колкото и да ми се искаше да бързам, се наложи да изчакаме половин час. Машина разчистваше Панамериканската магистрала от пустинния пясък. В границите на нормалното навлизаме в градчето Наска. Наречено така заради платото, сред което е построено, то се е прочуло в света със своите над 300 чудновати фигури. Това са най-известните линии (геоглифи), които се виждат в платото само от птичи поглед. Затова наемам малко самолетче. За половин час се любувам на това митично място, щракам ту с апарата, ту с камерата. За целта пилотът прави кръг над всяка фигура. Още замаян от видяното, на летището се снимаме за спомен с двамата пилоти. Стиснал съм здраво специален сертификат с номер и подпис на пилота, удостоверяващ това паметно събитие.

За геоглифите свои тълкования дават много учени. Едни твърдят, че са селскостопански календар. Други – че са писти на извънземни. Керамиките накланят към церемониален център. Може би натежава теорията на Мария Райхе, посветила над 30 години в изследване на загадъчните геоглифи. Съзвездия, отразени с линии, от които на пръв поглед изпъкват: паякът (символ на дъжда), маймуната (амазония), китът (океана – убиец), колибрито, кондорът и др. При определени слънцестояния се извършвали церемонии, свързани с бита и религията чрез обожествените животни.

В пустинята, на десетина километра от градчето, посещавам музея от гробници на открито. В тях множество мумии в седнало положение са заобиколени от керамични съдове (нужни им в отвъдното). С впечатляващо дълги коси, които поради липсата на валежи са се запазили отлично. В далечината сред другите изпъква най-високата в света пясъчна планина – Сиера Бланка (2200 м) от чист бледожълт пясък.

Недалеч от Наска има и извори (пукиус) и кладенци (котаьок), изградени и отстоявани с живот от така наречената „култура Наска” – 100 пр. Хр. и 700 сл. Хр., завладяна впоследствие от планинския народ Уай.

Само ще спомена и за музея на керамиката, в който по автентичен начин за туристите се изработват и копия. С бои от минерал са нарисувани древни сцени. Най-известни са тези с „летящия бог” и множество еротични сцени. Интересен е и музеят на златото. В него също така се демонстрира и древната технология, която е използвана, и по нея се изработват пред очите ти бижута, украсени с митичните геоглифи. Накрая, с предложената отстъпка от цената, наистина те карат да си купиш нещо за спомен от Наска.

Следващата ми стъпка е град Ика. В музея му се намират най-известните в света „дълги черепи” (два пъти по-дълги от нормалните). Макар и да им се приписва извънземен характер, надделява версията на учените, че това е изкуствен метод на тогавашните аристократи да се отличават от останалите. Но!... Що се отнася до трапанациите (черепните операции), все още се спори. Кръглите отвори противопоставят теориите на едни, че са с извънземна намеса, с други, които твърдят, че това е проява на свръх гений на древните хирурзи. Защото видно е, че човек след такава трудна (дори и сега) операции е продължавал да живее.

От света на миналото се пренасям в настоящето. Паракас – смята се за най-големия природен резерват. Защитен е от ЮНЕСКО. В близката пустиня (11-та в света) преобладава каменната сол. Мъглата, идваща от Тихия океан, променя своето агрегатно състояние при допира си с пясъка и се наслоява. От солената хватка безжизнени стърчат множество амонити, миди и други вкаменели морски обитатели. Там се намира и най-големият в света червен плаж, изграден от червен пясък. Но не само с това Паракас е тъй привлекателен. С групата острови, наречени „Ислас Байестас” привлича природолюбители от всички краища на света. До тях стигаме с двумоторна огромна лодка. Преминаваме до планина от пясък. На нея, от незапомнени времена, се вижда огромна фигура на тризъбец. Казват, че сочил пътя към Наска на космическите апарати. На групата острови, сред шума на океанските вълни, живеят 168 вида риби, 307 вида главоноги, 209 вида морски птици, 36 вида бозайници, като морски лъвове, пингвини, червеноглави орли и какви ли още не обитатели на морската флора и фауна. Спокойствието им бива нарушено от моторите на нашата лодка и щракането на фотоапаратите. После всичко остава непреходно, такова, каквото е било хилядолетия напред.

На път обратно за Лима минаваме покрай Писко. Тъжна гледка. Да гледаш последиците от разрушителното земетресение през 2007 година не е особено приятен завършек на едно толкова прекрасно пътешествие. Какво да се прави. Това е реалността. Обстановката след земетресението и последвалото цунами опровергават оня стар социалистически лозунг: „Човекът покори природата!”.

Качвам се в самолета за Мадрид. Затварям очи, а картините от пътешествието из Перу се завръщат една след друга. Коя от коя по-пъстри, като втъканите цветове на дъгата в народните носии на днешните потомци на древните инки. Още продължава да звучи в съзнанието ми тъжната песен на индианския китарист от Колка. А за похотливия поглед, опипващ снагите на красивите перуанки… просто ще премълча. Вярно, завръщам се в моя втори дом Испания – без скъп френски парфюм, който след часове ще изветрее безследно. Но се връщам от това пътешествие със знания и спомени, запечатани на видео и фото камери. Богат на приятели, като архитекта Висенте от Мадрид, колумбийската преподавателка Маргарите, ресторантьора от Париж Даниел, морският капитан Карлос, пилота Мигел, таксиджията Валтер, веселите метачки Луиза и Мария, хотелиерката Естер и много, много други. И сигурно дълго ще разправям на приятели и внуци за това великолепно начинание. След като съм изминал хиляди километри със самолети, кораби, влакове, автобуси, та дори и с рикша, нашенските зевзеци пак биха се закачили с мен – дали не съжалявам за похарчените пари, изкарани с толкова труд по полетата в Испания. Бързичко бих им отвърнал с категоричното: „Не!”. Съжалявам, че не разполагах с достатъчно време. Искаше ми се да поскитам из пустинята с бъги, да изкача някой вулкан, да се спусна с лодка (рафтинг) по пенливите води на река Уробамба и още, и още…

И ако е възможно, всичко пак да се повтори!

Иван Халков

Сподели в:  facebook twitter google+
Коментирай

Коментари:


  1. Slav 29/10/2011

    super story.zasluxhava si da chovek da otide i da vidi tezi chudesa.bravo g-n halkov


  2. Petq Tacheva 24/02/2012

    prevazhoden razkaz,iskrenno me zaintrigouva
    napisan besporno mnogo profesionalno.