Разказ за едно събуждане
31 октомври 2013
Това е за мен едно събуждане, след като след 10 години пребиваване в Испания се реших отново с моя вече другар в живота (велосипеда) да погоня малко вятъра по пътя на Santiago. Идеята за това велико пътуване се таеше от доста години в душата ми, но поради различни причини все не се получаваше.
Началото беше трудно и напрегнато. В деня на потеглянето ми от Уелва към Сантяго де Компостела се повреди таблета ми, а на следващия ден – и кинокамерката… Добре, че мобилният телефон издържа докрай! На четвъртия ден и аз блокирах!!! Малко след град Cáceres, до селцето Cañaveral, е една отсечка от около 27-30 км, която е истинско изпитание за волята и духа на всеки един перегрино – велосипедист. Та това е една отсечка, която няма нито бензиностанция или къщичка, откъдето да си налееш вода, нито пък сенчица, за да се скриеш от парещите лъчи на слънцето. А пък и баирчето си го бива. На мен поне ми се видя безкрайно… Та след около два часа и половина езда, без вода (нито за пиене, нито за миене) все пак пристигнах в Cañaveral, където се „гмурнах” в коритото на селския фонтан. Но, уви! Каква бе изненадата, като съобщиха, че „alberge” се намира в съседното селце, което означаваше още 8 км баирче!!! Тук вече рухнах и психически! Но има Господ! Един от посетителите в барчето ме забелязал, когато съм паднал с велосипеда си, при опита да го поставя на степенка. Та този човечец ме качи на колата си, закара ме до „Бърза помощ”, но уви! В този час (беше около шест и половина следобед) нямаше никой, но той не спря до тук. Обади се от мобилния си телефон на дежурния екип и след броени минути вече бях в ръцете на лекарския екип – и тялом, и духом!
През времето, докато чакахме лекарския екип, седейки на земята пред вратата на „Бърза помощ” ни жив, ни умрял, човекът ми правеше вятър с тефтерчето си и ме успокояваше, че докато не ме поеме лекарският екип, няма да ме остави! Извинете ме, драги читатели, та кой съм аз?! Един чужденец, тръгнал да гони вятъра!
Oставам на вас за послеслов, а моята молба е да кажа от страниците на вестника „Благодаря” на човека-спасител и на лекарския екип, които издирвам все още, за да им благодаря и лично!
След намесата на лекарския екип ми бяха поставени две банки гликоза и една захар, тъй като този ден бях изчерпал всичките си хранителни запаси, а те бяха: преди обяд – сандвич с чаша сок и следобед – стотина грама салата cangrejo с нектар. След всичкото това бях изминал около 100 км, от които около 30 км без капка вода, без „грам” сянка и баирче за десерт! И аз самия не знам как съм издържал. Но това е каминото – трудно, опасно, но велико!!!
До тук бяха лошите ми моменти по пътя. След един почивен ден (по лекарско предписание), продължих с нови сили и вяра в доброто у хората. И така, вече бе първият ден на месец август, вело-компютъра ми отчете 600-ия километър, малко след град Plasencia, а аз все още карах сам. Но не щеш ли, за моя голяма радост, на огледалцето си забелязах, че ме застига велосипедист – перегрино. Докато си разменяхме информация в движение, ни застигна друг велосипедист – перегрино, който се оказа, че е от Plasencia и е тръгнал с още трима велосипедисти, но те се движели по пешеходната пътека. След като се снимахме и тримата, колегата от Jaen – Хесус, ни остави да продължим двамата с Карлос, тъй като за деня лимитът му е бил изчерпан. Пожелахме си „Buen Camino”...
Пълният разказ на нашия читтел Коки е публикуван в брой 491 на "Нова дума".
