Нова дума

Рибарица – вдъхновението да се вталиш. Що е то дебелариум?

Рибарица – вдъхновението да се вталиш. Що е то дебелариум?

21 октомври 2011

Рибарица е селце на хармоничните контрасти. Пред погледа ти изпъкват обгрижвани цветни градини на мистичния фон на дивите зелени склонове на Балкана. Тук няма как да не те обземе и патриотично чувство – мнозина войводи са кръстосвали тези планински поляни и са пресичали приказните реки наоколо. А един от тях – Георги Бенковски, е намерил героичната си смърт в близката местност. Времето в Рибарица се измерва по зреенето на сливите, по хладината на кристалния планински въздух и по прилива на туристи.

Аз обаче бях далеч от спокойния свят на това балканско селце. За пореден ден стоях пред компютъра, а мисълта ми бе разсейвана от градските клаксони. На пет минути разстояние от заведенията на три вериги за бързо хранене (които често посещавах). Там, където и най-сакралните празници се превръщат в тържество на стомаха и на консуматорския дух.  

„Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно. Всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо” (1 Коринтяни 6:12), казва свети апостол Павел. Всичко ми бе позволено, но именно тази свобода се превърна в същинско бедствие, тъй като не намирах воля да се справя с натрапчивата си привързаност към баничките и сладкишите. Добавяйки към това подобаващо количество мързел и ежедневен стрес, се получаваше една очаквано лоша комбинация. От натрупаните килограми се задъхвах, докато изкачвах стълбите до втория етаж, наложи се да сменя гардероба си с два размера по-големи дрехи. И това – в зората на 30-ата ми годишнина. Усещах как килограмите в плюс бавно, но уверено променяха живота ми в една доста тъжна посока.

Всеки има своя психологическа граница на теглото, която въздейства отрезвяващо. Моята бе повече от 20 кг над нормата. Тогава реших да поема към Рибарица и по-точно към местния център за отслабване, за който бях чула много добри отзиви. Ранната есен ми се струваше подходящо време за четиринайсетдневно откъсване от познатия ритъм на живот.

С пристигането си в центъра ни запознаха с двата основни стълба на програмата за отслабване. Двигателната част включваше ежедневни походи и гимнастически упражнения, а хранителният режим се състоеше от простички, но впечатляващо ефикасни принципи – разделно хранене пет пъти дневно, умерени порции, ранна вечеря, никаква захар или тесто и оскъдно количество сол. Без гладуване.

Разбира се, първото нещо, което направих, е да разгледам седмичното меню. Имаше дни, които бяха същински пир – яйца по панагюрски, спагети с доматен сос (без месо и кашкавал) или пък пилешки кюфтета със салата. А в други вкусната супа от тиквички трябваше да ни засити. В този случай на помощ ни идваха лютите чушки, които лично за мен компенсираха и липсата на солено. Не мога да повярвам, че успявах да излапам на обяд по 3–4 люти чушки без хляб. Но нямаше как – трябваше по някакъв начин здравият разум да надделее над подлудяващия глас на лакомника във всеки от нас.

Центърът е изолирана среда от външните изкушения, но все пак не бе обграден нито от електрическа ограда, нито от „хранителна полиция”, за да не можем ние – горките пълни хора, да се втурнем през свободното си от гимнастика време към най-близката кръчма. Когато обаче осъзнаеш, че няма кого другиго да надхитриш, освен самия себе си, и че саботираш шанса си за успешен старт по пътя към един буквално по-лек живот, сам си слагаш спирачки.

Всъщност изненадващо за мен, но не изпитах истински глад през всичките 14 дни, а само отделни пристъпи на лакомия, които за щастие успявах да овладея. Явно калориите бяха внимателно прецизирани, така че да приемаш колкото действително ти е нужно, а не колкото си мислиш, че ти е нужно.

За мен не хранителният режим, а двигателната програма бе голямото предизвикателство. На третия ден мисълта за поредните два часа гимнастика в 9 сутринта ме хвърляше в ужас, а кинезитерапевтите трябваше да се справят с киселите ми настроения. Всяка клетка на окаяното ми обездвижено тяло бе изпаднала в шок, чудейки се какво става тук. Апокалипсисът ли се задава, че трябва да правя коремни преси и упражнения с гирички?! В почивката между двата гимнастически часа долазвах до някой стол в градината, за да се насладя на предобедната закуска – плод (праскова или ябълка), за който благодарях при всяка сочна хапка. Към края на престоя ми обаче гимнастиката далеч не ми се струваше толкова мъчителна и досадна, а себе си усещах значително по-гъвкава и издръжлива. Не можех да повярвам, че дори имаше упражнения (със столче), които ми бяха приятни...

В следобедните часове ме очакваше поредното изпитание – планинският поход. Принципът тук бе постепенното и последователно увеличаване на извървените километри. От 3 до около 14 дневно. Местните вече бяха свикнали на колоритната гледка на пълнички пъхтящи хора, кръстосващи баирите на Рибарица. Групата ни не бе голяма, а аз бях най-младата от всички. Но само формално. По-възрастните ми събратя в борбата с килограмите се оказаха доста по-енергични и бързи от мен. На походите се чувствах като нов модел лада, който по-старите мерцедеси и шевролети изпреварваха, без да дават много газ. Възхищавах се на волята и енергията им, което пък ме засрамваше и мотивираше да продължавам. Измервах всичко в километри. Дори при едно от обажданията на приятелка, която се интересуваше колко съм свалила до момента, се чух да казвам: „Четири километра”.

Странно е как поради слаба воля човек често губи способност да забелязва красивото около себе си. На един от походите вървяхме по приказна екопътека. Тя следваше рекичка, през която се редяха големи мъхести камъни, приличащи на тролски къщурки. Крайната цел бяха два внушителни водопада. Щом пристигнахме обаче, аз оставих съзерцанието пред природното чудо за някой друг и веднага се заех да извадя от раницата си трите сини сливи, за които копнеех от часове. С всеки следващ поход обаче, колкото повече духът взимаше контрол над тялото, започнах да отлепям поглед от земята и да попивам невероятната природа наоколо.

От описанието ми човек би останал с впечатление, че престоят в дебелариума е нещо като „Сървайвър”. Съвсем не. Просто за личност като мен, за която думи като „движение” и „спорт” бяха в списъка на най-омразните неща на планетата, първите дни се видяха тежички. Но все пак така е с всеки нов опит.

Благодарности за професионалната грижа и за търпението на двамата кинезитерапевти – Асен и Иво, и задължително на Галя от Самоков, която бе част от групата ни и която все ме разсмиваше, като така секваше поредната ми доза мърморене.

За двете седмици в центъра свалих 5 кг. Някои хора в групата отслабнаха повече от мен. Но видима физическа промяна определено имаше. И то не само в обиколките на талията и на ханша ми. В Рибарица сякаш проходих отново! Батериите ми не просто бяха презарадени, но изпитвах непоколебима решимост да не пропилявам постигнатото, когато се върна у дома. Да продължа да полагам усилия по пътя към мечтаните килограми. Получих старт, напълно различен от дежурните заричания за ново начало от рода на „От този понеделник спирам да се тъпча с боклуци...”  Моят понеделник най-сетне се състоя...

Сандра Димитрова

Сподели в:  facebook twitter google+
Коментирай

Коментари: