Отново ти подарявам сърцето си!
6 декември 2012
Годината e 1972-а. Романтичното ceлцe Трескавец в Североизточна България, което зимата e обгърнала c красивата си белота. Упътил съм се към това отдалечено от родния ми край място по покана на моя братовчедка, която е учителка в местното училище. В уречения ден и час се озовавам пред учителската стая, отварям вратата и съвсем интуитивно… виждам нея! Погледът на две топли очи, които също се спират върху моите. Нежно, чувствително лице, фин силует. Оставам така пред погледите на колегите й (тя също е учител). Завладява ме едно много силно чувство и предусещането за нещо важно и уникално. Минават секунди, а като че ли е цяла вечност. Знаех, че е тях.
Аз се върнах и започнахме да си пишем писма. И двамата сме от Враца, но тогава тя работеше в Трескавец. И така, същата година, на нейния рожден ден, 15 май, й направих предложение за брак. Отпразнувахме нашата сватба на 10 декември 1972 г. Това беше жената на живота ми. Знаех го от първия миг, в който я видях – като на кино, като на сън, но толкова истинско.
През всичките тези години сме се борили заедно да изградим дом и семейство, да вървим напред и нагоре, изминавайки хиляди километри от България до Испания, където живеем 12 години.
Моята съпруга Мая е до мен вече 40 години. И в радостите, и в трудните мигове, каквото бе смъртта на моите и на нейните родители. Нейната безусловна обич, очарование и женственост, нейната интелигентност и талант, подкрепата й във всички мои планове и важни стъпки, са причината за това мое откровение. Затова се обръщам към нея, която сега държи вестник „Нова дума” в ръцете си:
Майче, благодаря ти за всичките тези прекрасни 40 години! Ти си една невероятна жена. За мен си единствена и неповторима! Благодаря ти за любовта, за търпението, за силата, които винаги си ми давала, за доверието и подкрепата, за емоционалния комфорт и домашния уют, които ми създаваш. За това, че заедно вървим по нашия път. За нашата дъщеря Даниела. Благодаря ти за всичко.
Животът ми е пълноценен, защото го споделям с теб. А най-красивият смисъл на нашето съществуване е 7-годишният ни внук Едуардо. Моето семейство е най-голямото ми щастие.
Както преди 40 години, така и днес, аз отново ти подарявам сърцето си, Мая.
Обичам те много!
Димитър Цалински
