„Нова дума” прави хората приятели
29 март 2012
Драга редакция, много внимателно прочетох материала за г-жа Божидарка Божинова под заглавие „По Камино де Сантяго с велосипед” от бр. 433. Чета и сълзите ми напират, покорен от подвига и от симпатии към това „мъжко момиче”. Това ме накара да се почувствам по-горд, че съм българин. Защото добре знам цената при преодоляването на подобни екстремни ситуации. Както съм писал и преди (за Каминото), там всеки е победител! Но Божидарка е победител, още с първата си стъпка! С първата си крачка човек отива в друго измерение. Останалите просто си остават оковани в двете стихотворения на великия Ботев – „Патриот” и „В механата”. Четейки за подобни изяви, със задоволство констатирам, че по-близки до сърцето ми са днешните герои, като Божидарка.
И понеже става въпрос за „Каминото” искам да продължа с нещо друго. За него първи писа Тихомир Москин. После писах аз. Това ни накара да се срещнем. Използвах почивния ден на Сан Хосе и се понесохме с жена ми към Гандия. Там ни посрещна Тихомир. Още с първите въпроси (кой от къде е), установихме допирни точки. Оказа се, че на времето съм правил експедиция в района на село Хотница – Търновско, с цел проучване и картографиране на пещерите там. То пък излезе, че е селото на майка му. И накрая се оказа, че дори имаме общи познати. Това е местният историк и краевед, създател на музея г-н Парашкеванов. Затова имах чувството, че не за първи път се виждаме, а цял живот сме пътешествали заедно. И за кой ли път установявам, че пътешественикът е с широк мироглед. Дори в миналото пътешественик е било професия. Надявам се всички си спомнят за далечни земи (от първа ръка). Затова и приказките ни, с моя събеседник, нямаха спирачка.
Като „местен” Тихомир се оказа великолепен гид. По щастлива случайност, визитата ни съвпадна с уникалните за валенсианска област „Фаяс”. За нас „кастилците” бе върховно удоволствие да се запознаем директно с оглушително атрактивния празник. Той отдавна се е прочул извън границите на Испания (разбира се, чрез телевизията). Понеже многократно е писано за него, ще завърша с шегичката, отправена към придружаващите ме: „Фигурите са толкова красиви, че с удоволствие бих си поставил една в двора. Да ми радва окото и оправя настроението, в този иначе скапан живот”.
Нашият гид неслучайно ни представи местната забележителност – двореца на Борджиите (на испански Borja). Закупен през 1485 г. от кардинал Родриго де Борджия за фамилията. Владян е от наследяващите го дукове чак до 1740 г. Може би това е една от най-известните и важни в средновековието фамилии за Европа. Тя е дала на света двама папи, от които по-известен е Алехандро IV и IV дук, владетел на двореца, станал в последствие и светец Сан Франсиско де Борджия. Пред очите ни започват да се редят „Дворът на оръжията”, „Салонът на короната”, „Светият параклис” – направен за уединена молитва на светия отец. Той е бил изработен от големия майстор Фелипо Паоло от великолепен разноцветен мрамор с вграден метал. Красиво декориран с картини от библейския живот. Захласнати, пристъпваме и в „Галерията на керамиката”. В нея човек може да се наслади на прекрасни образци от XVI и XVII в. Преминавайки из всички тези зали, галят окото великолепни произведения на изобразителното изкуство. Може би накрая се оказва „черешката на тортата” и най-впечатляваща – Залата на „Четирите стихии”. На пода, с белосинкави плочки е изобразено сътворението на света. Разглеждайки го много внимателно, дори сега ни изглежда доста реалистично. Но за времето си ми се струва смело и еретично. Доста прозорливо, защото вложената идея е надживяла убедително създателя си. Докато вървим из прекрасния дворец, неволно си представям каква ли атмосфера е имало по времето на истинските обитатели. В крайна сметка май вярно ще си остане мнението, че богоизбраните ги осеня щастието да се радват приживе на подобни екстри. Приятно е да си заобиколен в ежедневието си от подобни фрески, тавани с ангелчета и личен параклис. Но тази цветна мозайка... неумолимо ни напомня, че нещата в природата са подредени. Това е животът! Както е казал шопът: „Ако ти изнася! Като не ти изнася, ей ти гробища, върви и мри!”. На доста широка тераса си правим снимка за спомен на фона на красивата фасада на двореца. После обратно по стълбите завършваме краткото си пътешествие из миналото. Навън от дебелите стени на сградата пукотевицата продължава с пълна сила. Смесваме се с екзалтираната тълпа. По-нататък минаваме покрай слънчев часовник в мароканския квартал. Нали си падам малко „Тома неверни”, го проверявам. Точен е! Не пропускаме и катедралата, която в миналото е принадлежала на девическия манастир. Понеже близо до нашето село няма български магазин, не пропускаме да се отбием и в такъв. Жена ми, като специалист, попълва нуждите ни с някои неща. Аз пък подбирам няколко книжки. Разбира се, че попълваме и фонда „представителен” с родно вино. С подобни екстри малко завидяхме на „гандийци”. Но какво да се прави... На който където му е излязъл късметът!
Трудно и с доза неохота се разделяме с нашия нов-стар приятел Тихомир, с който ни свърза вестник „Нова дума”. Наистина се оказа, че България не е толкова голяма, а е като една човешка длан. Времето бе толкова кратко, а остана цял океан от думи за споделяне. Какво да се прави? С приятели и най-вече съмишленици (в пътешествията) времето неусетно лети. Махваме си за сбогом с думите: „Пак ще се видим! Само да сме живи и здрави, що е време, все е пред нас!”.
Настъпвам педала, че закъсняхме! На другия ден отново ни чака кърската работа. Така, заслушан в мъркането на двигателя, пак се връщам към разговора с приятеля си. И изведнъж, сякаш за да допълни диалога, пророчески се намесват думите на Христо Стоичков, казани в интервю по bTV, които миксирам с думи на известен в миналото политик: „Не ме гледай тъпо, българино! Лесно е да критикуваш, а ТИ какво си дал на България?!!!”.
Иван Халков
