Де е Храмът ти, Апостоле?
19 февруари 2012
По случай 139 години от обесването на Васил Левски
Здравей, редакция!
Изпращам едно размишление, свързано със 139 години от обесването на Васил Левски, което съм наименувал „Де е Храмът ти, Апостоле?”.
"Храмът" – това е България, за която Левски се е борил да бъде „чиста и свята”. Вече 139 години това завещание е отговорност на всяко българско семейство –
да възпитава децата си с „апостологията” на Левски. Апостолът на българската свобода си позволява да остави себе си като наследство на бъдещите поколения –
едно тефтерче, всичките си замисли, всичките си надежди и неугасващия огън за борба България да бъде „чиста и свята Република”...
В едно свое изказване Тодор Живков беше казал, че „проблемите се решават с пари и само онзи, който има пари, може да решава проблеми”. Такова „възпитание” – като наследство – прави децата ни недобродетелни, малодушни и страхливи. Вгорчава сърцата им и затова толкова много приличат на нас. Затова ние трябва да ги възпитаваме в трудолюбие, любов към българското и саможертва в името на хората. Само с такова възпитание може да има България – „чиста и свята” – в която те свободно, смислено и пълноценно да изживеят живота си, защото Тя е била „чиста и свята” и само остава да бъде изчистена и възродена...
Идеалът на Васил Левски за „чиста и свята Република” не е бил утопичен, нито го е измислил той. Паисий Хилендарски в „История Славянобългарска” я открива и възражда. „Чиста и свята” България, на която империи са плащали данък, племена и народи са треперели от храбростта й и са завиждали не само на „златната” й духовност, но и на икономическия просперитет, когато е „къпала красивото си тяло” в три морета...
Де е Храмът ти, Апостоле?
Какъв е този Храм? Това е Храмът на възродения български народ. Той е нравствен, социален и духовен. През 1762 г. бял свят вижда „История славянобългарска” – българската библия. Тя не е само зов за народно осъзнаване, но и първата политическа програма за възраждането на българската душа.
Васил Левски пръв, в дълбоката робска нощ, хвърля в сърцето на своя изстрадал народ семето за борба на живот и смърт в името на идеала за „чиста и свята Република”. Този идеал е труден за дефиниране, защото произтича от личността на Левски и неговите добродетели. Уравновесен ум, интуиция, умение за съчувствие, убедително слово, любов, която завършва със саможертва, смелост, която презира смъртта.
Сто тридесет и девет години след смъртта на Апостола този идеал не е проникнал в съзнанието на българина, макар че няма българин, който повече или по-малко да не е запознат с живота и делото на Левски.
Това е нравственият Храм на Апостола – Храм, който трябва да бъде преоткрит.
Общественият храм на Апостол също трябва да бъде преоткрит, но за това е нужна основа на истинска демокрация. Защото социалната борба, по принцип, съществува между всички политически партии. Днес техните интереси, фиктивни обединения или разделения не срещат съдействието на управляващите, които живеят с тях или в състояние на „обявена война” или на „въоръжен мир”. Защо ли? Защото не ги свързва Апостолският принцип – „Ако спечеля, печели цял народ – ако изгубя, губя само мене си”. Народът за политиците е купчина избирателна маса в цифри, а не обществен организъм, който търси правото си за смислен и пълноценен живот. И докато такъв организъм се управлява от инстинкта, страстта и силата – не ще бъде преоткрит общественият Храм на Апостола.
От славното бесило на Левски край София до ден-днешен у всеки българин е живял и живее духът на Апостолския идеал. Защото Левски не е само икона, пред която се молим, а символ на цял един народ. Гордият лъв, чието име носи той, стои изправен на българския герб. Символ на свобода и човешки правдини.
Да живееш живота на Левски е избор. Избор, който ти дава способността да разбереш неговото велико и всенародно дело, да го преосмислиш, да го изживееш, да преоткриеш частица от Храма на Апостола, чистия и свят Храм - България...
Боян Пандуров,
Патeрна (Валенсия)
