Защо аз съм тук, а не децата ми
11 юли 2011
Драга редакция,
Не мога да остана равнодушна, след като прочетох „Споделено” от Светослава Г.
Много се натъжих от съдбата на това „прекършено цветенце”, която смята и се надява, че след дългия период в тъмнината за нея отново е изгряло слънцето. Искам да й кажа да не храни големи надежди, защото и дружелюбната Испания може да й донесе разочарования. Дано не се намери и тук някой българин с дълги пипала, като този в Германия, който да се възползва от чистата изповед на Светослава и да я оплете в мрежите си. Четях и плаках затова, че едно 22-годишно момиче за много кратко време е успяло да порасне. Поставих се на мястото на онази майка, която е разбрала, че детето й няма пари да се върне и резултатът от гурбета й в чужбина е разочарование за цялото им семейство, а тя – дъщерята, не е усетила вкуса на „солта” в очите на родителите си.
Трябва да е безгранична любовта им към нея, щом отново са дали простор на желанието й да „отлети”, та макар и на другата „планета” Испания. Натискат ме мисли и противоречиви чувства, че аз на тяхно място щях да я спра, та дори и да е за едно започване на ЧИСТО. Дано да греша, но „благата” по света са еднакви, те дърпат към дъното.
След толкова години си дадох сметка защо аз съм тук, а не децата ми. Защото може би щях да тичам от България да ги избавя от лапите на някой негодник като този българин в Германия. Сега се радвам, че съм направила тази стъпка.
Връщам се назад. Преди 9 години в метрото се запознах с едно момиче на годините на Светослава. Името й беше Мария. Нямаше нито път, нито пътека за нея. Стърчеше с няколко вестника в ръце и не вдигаше очи от срам, но никой не знаеше, че момичето искаше да му „подарят” няколко песети, с които да си купи билет за метрото до „Мендес Алваро”, където спеше под моста заедно с други наши сънародници.
Тя нараняваше и без това нараненото ми сърце от раздялата с моите деца и затова твърдо си обещах да й помогна. Взех я под „крилото си”. За късмет или не, излезе работа за интерна. Видях ужаса в очите й, когато споделих с нея това, което трябва да прави в една къща. За деня не беше продала нито един вестник, а беше вложила последните си песети в тях. Притесняваше я готвенето и повтори няколко пъти: „Ами аз не мога да пържа риба, а са ми казвали, че испанците много риба ядат. Страх ме е!”,
Заведох я в къщата. Обясних на хората, че няма родители. Баба й я е отгледала и те я съжалиха. Мина време, а тя не ме потърси. Реших, че вече няма нужда от мен, и я оставих на мира, но един следобед видях Мария на ул. „Монтера”.
Направи ми впечатление, че се е променила. Стоеше на тротоара и нервно се въртеше на едно място. Толкова се зарадвах и забързах да я прегърна. Едър мургав мъжага ме изпревари и я хвана за лакътя. Усетих яростта, с която той стискаше крехката й ръка. Бях вече до тях и исках да я отърва от пипалата му. Той ме блъсна и през зъби процеди на български:
- Я, чупката, че ще ти се види небето рунтаво! Не виждаш ли, че е на работа?
А тя, милата, така ме гледаше, че и до днес помня очите й. Заплака и ми каза:
- Рибата се разпадна, а аз избягах от страх.
Никога повече не я видях. Може би тя пък е отишла в Германия да започне на чисто. Не знам!
Мила Светослава, дано прочетеш написаното и да внимаваш с „рибата”. Дори да се разпадне, не бягай от срам. Намери си място в този живот. Това, че танцуваш, е добре. Една препоръка от мен. Ако си в Мадрид, запиши се в асоциация Т.А.Н.Г.Р.А. Щом си танцувала на албанци, турци, сърби, значи и на нас ще се харесаш. В тази асоциация също има кючекини (както ти го казваш) – и ние с интерес ги гледаме на концерти и ги аплодираме. Млади са като теб. Е, не печелят „луди” пари, но поне танцуват за собствено и наше удоволствие.
Накрая искам да напиша едно стихотворение от Петя Божилова, хей така, да ти дам кураж – на теб и на всички на твоето „дередже”:
На Мендес Алваро
Виждам, че страдаш. Под чуждо небе си,
тръпнеш без работа и без квартира;
скоро дошъл си, не съзнаваш къде си,
няма пред теб ни пътека, ни диря.
Свел си глава, а сърцето на топка,
гърлото стегнато, парят очите,
виждаш потънали своите лодки,
черни пред теб са всичко и всички.
Нищо не казвай. Аз всичко разбирам.
Там, закъдето сега ти си тръгнал,
аз съм оставила моята диря
с боси крака през шубраци и тръни.
Ще ти помогнем с каквото дал Господ.
Само кураж! И пред тебе ще съмне!
На хоризонта са твоите лодки –
вдигни главата си и ще ги зърнеш!
Поздрави,
Елена Нинова,
Мадрид
