На чисто
4 юли 2011
Драга редакция,
Казвам се Светослава, на 22 г. съм и отскоро съм в Испания. Досега живеех в Германия и дойдох тук при моя братовчедка. Животът ми там беше ад, но късно го осъзнах! Сега съм щастлива, че се измъкнах. Наистина, нямам работа, но се надявам и това да стане. Ако ли не – ще се върна у дома. Искам да споделя моята история, защото просто имам нужда. В живота ми отново изгря слънце, след дълъг период буквално в тъмнина.
Три години работех в едно заведение като танцьорка – кючекиня. Танцувам от малка, завършила съм хореография, но се пробиваше само с ориенталски танци. Майка ми ме пусна да замина, за да следвам мечтата си. Барът е на българин и персоналът също е само от българи. Клиентите, освен сънародници, бяха албанци, турци, сърби, македонци. Плащаха луди пари, само и само да танцуваме около тях или да чуят любимата си песен на живо.
С колегите живеехме в мизерни условия. На мен не ми пукаше, защото единствено ме интересуваха парите и това, че ги изкарвам, забавлявайки се. Музикантът обитаваше кухнята, а ние с певицата и другите две танцьорки – една стая със затъмнени прозорци зад бара. Спяхме на двуетажни легла като войници и прекачахме през един отвор, като крадци, за да излезем навън. Не плащахме за тази квартира, но трябваше да се крием! Не бяхме нелегални, защото той ни удържаше уж за осигуровки, но не трябваше да ни виждат съседите. Беше странно – първо, защото нямаше много къщи наоколо, и второ, защото всяка вечер се качвахме по масите в бара и ако някой искаше да ни види, можеше да го направи преспокойно… Но така казваше шефът, а неговата дума беше закон. Беше ни забранено също да общуваме с клиентите извън работно време, ако пък някой се опиташе да ни „пусне ръка”, охраната моментално го изхвърляше.
Изкарвала съм и по над 1000 евро бакшиши на вечер, но всичко се разделяше помежду ни. Шефът ни плащаше по 300 евро на месец, като 100 удържаше за някакви данъци, а останалите си ги докарвахме от това, което даваха клиентите. Практика беше освен да ни дават пари на нас, да купуват и пиене, с което ни черпеха. Само да спомена, че бутилка хубаво шампанско струва 700 евро. Ако ни поканеха да танцуваме на частно парти, също разделяхме заработеното. Парите ми стигаха да пращам на нашите и да си купувам дрешки. Само веднъж в годината почивахме за малко, като почти винаги тръгвахме към България в комплект с кола и след седмица трябваше да се върнем в същия състав. Не ме питайте майка ми как приемаше факта, че не ме вижда често. Веднъж реши да дойде и като видя мизерията, се отчая. Закани се да ме измъкне от там, но аз не исках и да чуя.
Междувременно бях започнала връзка с женен македонец – Спиро, който редовно идваше в заведението и плащаше много добре, за да съм край него. Много нерви изхабих да го крия от шефа, но една от колежките ме издаде. Той започна да ме тормози психически, а и ме караше да чистя тоалетните и заведението за наказание. Когато исках да изляза, не ме пускаше сама, а за ден почивка и дума не можеше да става. Навехнах си глезена, но шефът настояваше да продължавам да танцувам, въпреки болката. Забрани на Спиро да стъпва в бара. А очи, които не се виждат, се забравят. Поне за него явно беше така. Престана да отговаря на обажданията и съобщенията ми. Бях сигурна, че шефът ми му е наговорил разни неща за мен, но така и не получих възможност да му обясня лично. Майка ми оказваше натиск по телефона – била съм робиня, трябвало да се махам час по-скоро от там. Да се махам, но как? Не ставаше току-така. Дълго време обмислях план за бягство. За много кратко време пораснах. Като че ли прогледнах и си дадох сметка за много неща. В средата на миналата година кризата започна да се усеща много чувствително. Клиентите идваха само за малко, не бяха толкова щедри. Музикантът и певицата се обезвериха от липсата на добри доходи. Мизерията също ги убиваше. Съюзихме се и си казахме, че ако и другите две танцьорки са с нас, след новогодишните празници, като си тръгнем за отпуската до България, няма да се върнем. Само че шефът предусети какво кроим и настрои колежките срещу нас. И не само това – върза ги да му работят, като им даде пари предварително, за да си сложат силикон, с тенденцията да им ги удържа от заплатите. Само че удържаше и нашите. А без пари не можехме да си тръгнем. Чувствахме се безпомощни, нямаше на кого да се оплачем, за да ни помогне. Родителите ми бяха единствените, която ми даваха кураж. Казах им, че нямам пари, за да си тръгна, и в началото на годината те дойдоха да си ме приберат. Помогнахме и на певицата и музиканта. Не успяхме да си съберем багажа, защото всичко стана много бързо, но по-важното е, че се махнахме от тази дупка. Сега не искаме и да чуем за Германия. Аз съм обещала, че повече няма да танцувам по заведенията. При това условие родителите ми ме пуснаха да дойда този месец. Затова се надявам след кратка почивка тук да започна на чисто!
Поздрави,
Светослава Г.
