Победата на Христос
28 април 2016
Галина Димитрова
В продължение на цялата Страстна седмица, която започва от Връбница и свършва в навечерието на Великден, Църквата ни прави съпричастни с предстоящата среща на Господ Иисус Христос със смъртта. През тази седмица, наречена Страстна, ни се припомнят страданията Господни – и физически, и духовни, – които той понася заради човешкия род. Страстната седмица е последната седмица от живота на Господ Иисус Христос – започва с тържественото Му влизане в Йерусалим и възторжените викове на признание от тълпата “Спаси!” (“Осанна!”), за да премине през всички прояви на греховността на човешката природа: предателството, двуличието, осъждането, отричането, поругаването, осмиването, насилието; за да намери своя кулм в Разпятието Му на Кръста, предизвестено в свирепото безумие на дружното “Разпни го!”, и да завърши именно с наближаването на часът, към който е насочено цялото Му служение на земята – Неговата смърт, – за да може да се случи актът на Възкресението – символ на победата на живота над смъртта.
В сегашния колкото модерен, толкова и тъжен, изпразнен от съдържание свят, все по-трудно става разбирането на причинно-следствените взаимоотношения човек-природа, човек-общество, човек-свят. В съвремието ни трудно се говори за Господ Иисус Христос. Неразбираемa остава сякаш истината, която Евангелието пак и пак ни донася през мъдростта на вековете. И все пак ние не можем да останем безучастни. На Велики Понеделник при влизането си в Йерусалимския храм, Иисус Христос го намерил пълен с търговци. Той ги изгонил, защото храмът е дом за молитва, не тържище. Храмът е Дом. Дом за нашите души. Какъв е днес домът ни и как пристъпваме в него? Поддържаме ли го чист, познаваме ли го, присъстваме ли в него? Под наем и “за малко” ли живеем? Ще посрещнем ли последствията? Днес самотният човек не гледа в себе си и не поддържа своя собствен храм, храмът на своето сърце. И не разговаря с Бога в себе си. Не го търси и навън. Днешното Аз, сляпо повярвало в собственото си величие, все по-малко търси общение с Бога. Докато реалността около нас безметежно ни оставя изгубени в търсенето на смисъл. Като същата онази безплодна смокиня, която изсъхнала, прокълната от Господ. 'Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън'' (Мат. 3:10). Молим ли се днес достатъчно и следим ли за нашите добродетели? Какви са днес плодовете, които оставяме за бъдещите поколения? На какво ще се възрадват? Какво за нас ще разкажат? Трудим ли се да усъвършенстваме нашите способности, според нравствените наставления на Спасителя от Велики Вторник и бдим ли достатъчно? “...защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде" (срв. Мат. 25:13).
В изключително прецизното поле на математиката сякаш с лекота създадохме машината; напреднахме блестящо в технологиите и информатиката, докоснахме нови измерения чрез развитие на автоматиката, a роботиката стремглаво измества хора и професии. Обществото ни е все по-сложно за прочитане, все по-трудно за контролиране и все по-дивия стремеж към свобода го води до нови, непознати хоризонти. Но Човекът, познал себе си свободен, изпада във все по-тежки за преодоляване зависимости и неговият страх от свободата, уголемен стократно от самата нея, предизвиква в най-дълбинните кътчета на душата му все повече необходимост от подчинение и разтоварване на отговорността за собствения си живот. Светът е модерен, но човешкото сърце е все още в Средновековието – то носи същите терзания, търси отговори на същите въпроси, изпитва същите страхове отпреди векове. Човекът днес е сам, по-сам от всякога, неразбрал себе си и болезнено изолиран: той не общува, не съпреживява, все по-малко обича, оставен сам на собствената си слабост. Ние отказваме да повярваме, че нищо извън Бога не може и не е станало; а религиозната символика стои някак далечна и чужда на ежедневните ни тревоги.
Пълният текст е публикуван в брой 554 на "Нова дума".
