Златната магия на Севиля
2 декември 2011
Убеден съм, че по дух, настроение и изживявания Севиля няма съперник в Испания. Като че ли златният прах от препълнените кораби, пристигали от презморските колонии, все още се сипе по бреговете на Гуадалкивир, по къщите и улиците. Такова е усещането. Много градове имат своята привлекателност. Но мисля, че който не е видял Севиля, по-трудно разбира цялостния характер на Испания. У всеки испанец има нещо андалуско, а в сърцето на андалусците винаги е тяхната неописуема Capital Hispalense! Има някаква магия в Севиля, в нейната пищна показност и в дълбочината на душевните и историческите й пластове...
...От края на август 1991 г. до началото на юни 1992 г. работех в Севиля – за шестмесечното Световно изложение, което официално започна на 20 април 1992 г. Трябваше да договарям с директорите на строящите се павилиони аудиовизуални, медийни и рекламни услуги, както и да „ръководя” тридесетина специалисти, които се числяха към малко местно предприятие; всички бяха роднини – братя, братовчеди, жените и приятелките им и т.н. Работното време беше от 9 до 14 и от 16 до 19 часа. Живеех наблизо – в известния квартал Триана (стар, уж цигански анклав на лявата страна на река Гуадалкивир). Влизах в офиса в девет. Някъде към 10-10,15 ч. се появяваха първите „мои” хора и веднага слизаха в бара да пият кафе и да закусват. Връщаха се към 11,30 ч. и казваха, че отиват в еди-кой си павилион или в склада. Появяваха се към 13,30 ч. и „превземаха” телефоните (нямаше мобилни), за да се уговарят къде ще обядват. Идваха отново към 17 ч. и започваха по телефоните да „гласят” вечерта: кой, къде, с кого ще прекара. Когато правех забележка на някого, че директорът на съответния павилион го чака вече трети ден, той напускаше кабинета едва ли не разплакан, но веднага започваха да се изреждат неговите колеги-роднини и да ми обясняват колко „нещастно е момчето” – току-що го напуснала приятелката му или нещо такова. Шефът от Мадрид ми звънеше и ме питаше къде са хората. Започнах да измислям: Хуан е там, Педро – еди-къде си, Хосе... и пр. „Не ме лъжи. Знам си стоката. Опитай се да направиш нещо.” През първия месец ми идеше да ги убия. Един от тях усети моя гняв и предложи да изляза вечерта с него „и с няколко приятели”. Лека-полека придобих навика сутрин да закусвам с „колегите” печена филия, намазана със свинска мас, а вечерта да пия с тях „по една малка” мансаниля (бяло вино от типа на хересовите, но по-слабо) с неповторимите, направени от каквото ти дойде наум, севилски мезета („тапас”). Запознах се с много хора, включително с един професор от университета и неговата приятелка от Хамбург, която казваше, че може да напусне младия си преподавател, но никога Севиля. „Не забелязвате ли, че тук хората не бързат, че времето и точността са абстрактни понятия, че всичко се урежда в бар или ресторант, че... животът е прекрасен?” Преди да се върна в Мадрид, й дадох пълно право: не чух никой да се оплаква от нерви или сърдечносъдови заболявания. Когато видях подготовката на различните братства за Semana Santa и самите процесии; когато участвах с „моите хора” в безкрайния празник на традиционния панаир (Feria de Abril de Sevilla – 450 000 кв. м, над 1000 временни бараки/casetas и непрестанното танцуване на „севилянас”); или гледах кориди на Plaza de Toros dela Real Maestranza de Caballería de Sevilla, разбрах, че тук се живее по-различно, че в ума и сърцето на севилците традицията и новото се преплитат по завиден начин на фона на старото богатство на града. И на славата, завинаги и безвъзвратно обвързана със столицата на Андалусия. Разбира се, „Севиля´92” показа и познатия средиземноморски (и балкански) стремеж към „големия удар”, бързото забогатяване. Цените на хотелите бяха непоносими дори за арабските шейхове, стаи в частни жилища се отдаваха на нощ срещу стойността на месечен наем, от цифрите в менюто на някои ресторанти можеше да се предположи, че месото, рибата и зеленчуците са докарани от друга планета. Само в старата част на града (най-пространната в Испания) повечето барове запазиха благоприличие: „Мои клиенти са трето и четвърто поколение на едни и същи семейства. Мога ли да ги разочаровам?”, казваше собственик на малко, ъглово заведение (първите седмици едвам го намирах из лабиринта на тесните, криволичещи калдъръмени улички). Самият той беше правнук на първия владетел-кръчмар (той наричал бара „bodegón” – „кръчма”).
...В четвъртия по големина град на Испания (след Мадрид, Барселона и Валенсия) живеят около 710 000 души (1,5 милиона с предградията). Името идва от Спал, название, което му дава около 1000 г. пр.н.е. първата развита цивилизация на Иберийския полуостров – Тартес; означава „ниска зема” (подобно на „Нидерландия”). Римляните го преименуват на Хиспалис, а арабите го наричат Исбилия – оттам и днешното Севиля. След тартесите идват финикийци, картагенци, а през 201 г. пр.н.е. – римляните. За тях цялата днешна Андалусия е Бетика (една от най-богатите и важни провинции на Римската империя), чиято столица е Италика – днешното Сантипонсе, на няколко километра от центъра на Севиля, родно място на римските императори Траян, Адриян и Теодосий. (В средата на 80-те години бях в Сантипонсе. Казваха ми, че хората полагат основите на къщите си през нощта, тъй като почти навсякъде има останки от гръцки и римските постройки, „а като дойдат онези от археологията, ще ми спрат строежа”). През V в. нахлуват вандали, после вестготи, след това араби (Севиля е столицата на Ал-Андалус); през 844 г. градът е бил опустошен от викинги. Накрая – на 22 декември 1248 г. Фернандо Трети Кастилски (по-късно обявен за светец) влиза в Севиля, с което почти приключва реконкистата на Испания. Стиховете, издълбани върху арката на Портата на Херес, гласят: „Херкулес ме построи/ Юлий Цезар ме обгради със стени и високи кули/ Светият крал ме отвоюва”.
...Изброяването – даже в телеграфен стил – на забележителностите на най-богатия на културно-историческо наследство испански град би отнело много страници. Следват само някои „подхвърляния”...
„Много благородният, много верният, много героичният, непобедимият и покровителстваният от Света Богородица град Севиля” (това са официалните му титли) се намира на 80 км от устието на Гуадалкивир в Атлантическия океан, но тъй като е на ниско (7-8,5 м. над морското равнище), до него реката е плавателна за морски кораби. В ляво от Пристанището на Индиите е известният Мост на лодките, а в дясно е Златната кула (построена е през XII в.; била е част от масивна стена, издигната около града; сега е изключително интересен морски музей и един от най-известните символи на града; оттам гледката е прекрасна).
За препоръчване е да се посети Севиля наесен, през меката зима или напролет (през лятото жегата е почти непоносима). Не трябва да се пропусне разходката с един от десетките файтони пред Катедралата. Разбира се, след като се разгледа храма. Построена в периода 1420-1506 г. като демонстрация на нарасналото богатство и влияние на Севиля, катедралата Санта Мария де ла Седе е най-голямата готическа църква в света. Издигната е на мястото на джамия, от която е оцеляло единствено минарето, превърнато във високата почти 100 метра кула Ла Хиралда. Днес тя е символът на Севиля. Внушителен екстериор и безценни съкровища са белегът на Катедралата. В нея е и гробът-мавзолей на Колумб. Едно от най-посещаваните места е Вътрешният двор на портокалите. Катедралата, заедно с други забележителности на града, беше обявена през 1987 г. от ЮНЕСКО за паметник на общочовешката култура.
Съвсем наблизо е Алкасар – великолепният дворец в стил мудехар, съвършено съчетание от мавърски и християнски елементи в архитектурата. И досега в част от двореца отсяда кралят, когато идва в Севиля. Това е най-старият използван кралски дворец в Европа – строен е от арабите в 720 г. Посетителите трябва да разгледат пищно украсените зали за аудиенция покрай Двора на девиците, да надзърнат в цистерните за вода, наречени Баните на Доня Мария, да влязат в Търговската къща, откъдето испанските монарси са ръководели търговията с Новия свят, и да видят параклиса, в който Колумб е бил приет от Фернандо и Исабел.
Непременно трябва да се отиде в романтичния квартал Санта Крус. Белите фасади, малките балкони с много цветя, тесните улички и очарователните сенчести вътрешни дворове са част от бившия еврейски квартал. Скрита в една от уличките е Каса де Пилатос; смята се за прототип на дворците в Андалусия.
Не би следвало да се пропусне огромният Парк Мария Луиса, с неговите безбройни брезови и брястови дървета. Там се намира и Пласа де Еспаня – най-голямата в страната. Има полукръгла форма – символ на това как Испания прегръща бившите си колонии – и гледа към реката, т.е., към Америка. Паркът, площадът и десетките беседки със севилски мозайки и прекрасни сгради са строени по повод Ибероамериканското изложение през 1929 г. Паркът заема 50 000 кв.м, от които 19 000 за застроени; а каналът в него е дълъг 515 м. В единия му край се намира Пласа де Америка. В града има много други паркове и градини, например Парка на Херкулес – най-старата запазена обществена градина в Европа.
...Десетки музеи: Музеят на изящните изкуства с колекцията си (шедьоври на Ел Греко, Мурильо, Веласкес, Лукас Кранах, Валдес Леал, Франсиско де Сурбаран и др.) съперничи на Прадо; Археологическият музей на Пласа де Америка, събрал артефакти от най-различни епохи и цивилизации – финикийската, иберийската, елинската, римската, картагенската (най-голямата ценност е 3-килограмовото златното съкровище, приписвано на загадъчната култура Тартес, която изчезва около VІ в. пр.н.е.), и много други. Може да се види и открития през 1505 г. университет, който подготвял кадри за търговията с Америките и Филипините.
...Когато падне нощта – след като сте опитали „скромно” препоръчваните от местни жители „най-вкусно гаспачо в света” и „най-разнообразни тапас на планетата” – не пропускайте фламенкото. Не е ясно дали тази уникална комбинация между андалуски, цигански, мавърски и сефарадски културни влияния се е родила точно в Севиля, но това е нейният град. Дали ще гледате импровизирано улично представление, или ще отидете в някой фламенко-бар, а може и да си вземете билети за добре режисиран спектакъл, вероятно винаги ще почувствате силните страсти, които излъчва съчетанието на песен, танц и китара.
...През първите седмици научих, че в началото на „моята” Триана до моста има висока каменна стена, от която Инквизицията е хвърляла новопокръстени християни, обвинявани, че практикували тайно старите си религии – исляма и юдаизма. Попитах човек с пазарска чанта къде е това място; тръгна с мен да ми го покаже – над километър. Видях го, после влязохме в бар, изпихме по бира и след два часа се разделихме, въпреки че той „бързаше”. Десетки пъти ми се е случвало същото: питам за даден адрес, а хората идват с мен. Тази любезност и търпение (спомням си думите на германката) са в пълен контраст с буйното фламенко и пламенната севиляна (танцуват я от малки). Дали в тази почти невъзможна комбинация от мъдро, натрупано от историята спокойствие, и страстта на отпуснатата душа не се крие тайната на севилската магия?
Йосиф Давидов
