ЗАВРЪЩАНЕ: Не се даваме!
25 октомври 2012
Здравейте, мили приятели – читатели на вестник „Нова дума”!
Поздрави от България! Помните ли ме!? Аз съм този, който преди повече от година написа прощална статия за раздяла. Бях си купил еднопосочен самолетен билет, решен да се завърна окончателно в Родината, след шестнадесетгодишна испанска одисея. Направихме го заедно с моята съпруга със съзнанието къде отиваме и с вярата, че ще успеем. След еуфорията от пристигане и посрещане, ето че росни, росни цопнахме в дълбоките териториални води на нашата родна криза. А тя – готова да ни налапа, да ни сдъвче или глътне целичките. И вече цяла година хапе оттук или оттам, където свари, с желанието да ни разпертушини. Ама ние даваме ли се?! Не и не! Все по-дълбоко навлизаме в тила й и все по-безполезни стават атаките й. Разбира се, всичко това си има своята цена. Но когато на финала успяваш да прескочиш високо вдигнатата си летва, всички жертви си заслужават. Когато мечтите станат реалност, трудностите отиват в девета глуха линия. Когато около теб гъмжи от приятели, готови да влезнат с теб и в огъня, родните неуредици бързо се превръщат в джуджета, неспособни дори да те спънат.
В основата на всичко това стои вярата в успеха и като крайъгълен камък подпира всичко онова, което с много любов и усърдие, ден след ден създаваме.
„.... че с вярата като опора
възможно е дори и чудо.
Повярвайте ми, мили хора!”
Помните ли тези мои думи от последното ми стихотворение, изпратено до вестник „Нова дума”? Тези думи днес се превръщат в една видима и осезателна реалност, която е запретнала ръкави и рамо до рамо с нас налива основите на нашето настояще и бъдеще.
Цялото писмо на Димчо Труфчев е публикувано в брой 461 на "Нова дума".
