Las Fallas – хляб от зрелища
3 април 2014
Плановете ми за месец март 2014 бяха да работя здраво и да събирам пари за лятото, за отпуската в България. Вместо това останах без работа и целият месец пътувах – със самолет, влак, автобус, метро, лодка, лека кола... Само на магаре не се качих и с парашут не скочих, но – кой знае? Човек предполага, Господ разполага, още съм жива и нямам работа, така, че...
Черешката на тортата на пътника бяха 17, 18 и 19 март във Валенсия. Las Fallas!
Озовах се там случайно. Изплаках на една дружка по Скайп, че съм без работа и след час тя ми върна обаждането с думите:„Така и така нямаш какво да правиш, отиди на Лас Фаяс. Срамота е да живееш от 13 години в Испания и да не си ги видяла още!“.
Засрамих се много сериозно, още повече, че същата тази приятелка ми беше уредила три безплатни нощувки в дома на нейно приятелско семейство, което живее във Валенсия. Друга една българска дружка, присадена във Валенсия, пое грижата два дни да ме развежда из непознатия за мен град. Всеки на мое място би се засрамил и би побързал да си вземе билет Мадрид-Валенсия, докато не му е минал срамът, нали? Е, аз не направих изключение.
Нарочно не си „подготвих уроците“ и не прочетох нищо допълнително за официалния празник на област Валенсия. Искаше ми се да го видя с очите на дете и да го усетя с душицата, не с ума. Честно казано, не тръгвах с голяма кошница и не очаквах нещо много по-различно от фиестите в Мадрид и Андалусия, например. Знаех, че почти през целия март Валенсия не заспива и много от местните се спасяват далеч от денонощната пукотевица, но това за испанските фиести си е „условие, без което не може“. Знаех също, че през тези дни целият град се „наръсва“ като кейк с шоколадови стърготини със стотици огромни скулптури, наречени „фаяс“, които стигат до над 30 метра височина. Всяко кварталче, всяка уличка дори има своята Фая, които се състезават помежду си. Че всеки ден до 19 март има шествия на Лас файерас, т.е. – на представителките на всяка Фая. Е, след карнавала на остров Тенерифе и Великден в Андалусия си мислех, че едва ли щях да видя нещо кой знае какво...
Да, ама – не! “Veni, vidi, vici!” „Дойдох, видях, победих!“
Победих не друго, а скептицизма на преситения възрастен („Прилича ли ти на годините?”) и на упорития като троскот дух на Бай Ганьо („Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети!“), подхранвани от страха (кой нормален ще хукне в тая криза?). Тоест – не ги победих, просто ги оставих на съхранение на автогарата на Валенсия на 17 март и тръгнах след Динка, която ме чакаше, усмихната до ушите.
Не бяхме сами. Потоци от хора от всички раси, от бебета до немощни старци, говорещи на десетки езици, заливаха улиците и обикаляха огромните фигури, които се изработват цяла година(!) от художници, архитекти, строители, дърводелци и т.н., за да бъдат безмилостно (според мен) изгорени в нощта срещу Сан Хосе. Гледахме и снимахме, снимахме и гледахме.
Пълният текст на Петя Божилова е публикуван в брой 502 на "Нова дума".
