Мистичният Маракеш и планината Атлас
9 януари 2014
Отново е септември. Отново е феерия. Испанците отново цяла седмица ще ядат и пият, а аз отново съм на път. За съжаление, разполагам само с три дни и то не пълни. При другите не знам, но за мен сякаш емоцията е абонирана и ме следва като сянка. Пристигам рано от село и оставям колата си в Албасете. Качвам се на високоскоростния влак и 300 км политам за Мадрид, откъдето ми е полета.
Слизайки от самолета, 45-градусовия пек в Мароко ме кара да плувна в пот. Чакат ме с табелка :Иван:. Подавам съответната хартийка и с последвалото „Бонжур, мосю!” ми взимат куфара. За малко да се изпусна и да викна: „Не пипай куфара!” и се усещам, че съм „мосю”. Пак с „мосю” ми носят куфара до хотела и до стаята. Хотелът с два вътрешни басейна, както и стаята с климатиците са в друго измерение. И всичко това като бонус, само защото имах две застраховки (кола и живот) към банка „Сантандер”.
Купувам си карти на града и страната и в оставащите ми 2-3 часа тръгвам на разузнаване и смяна на валута. Откривам разлика между банката и съседните хотели. Вярно, малка е, но е въпрос на принцип. Сменям в партера на хотел 1 евро за 10,92 дирхама. Дребните монети винаги са полезни за бакшиш или доставят радост, когато издрънкат в ръката на просяк.
Обичам да наблюдавам хората и природата. За разлика от живеещите в Испания мароканки, които са 90% забулени, в Маракеш дори 60% са дори с къси панталонки, 35% забулени, но с открити лица, и едва 5% с бурки и то предимно бабички. Това ме насърчи и се почувствах по-спокоен. Спрях до вестникарска будка. Загледах се в първите страници. Оттам ме гледаха широко усмихнати хора, облечени в изящни тоалети и костюми, досущ като кинозвезди, та било то и политици. Не видях нито една снимка с пука, кървища или дори заглавие с удивителни. Та колкото и да си нямах представа от езика, още от пръв поглед от всички вестници лъхаше позитивизъм.
На другия ден се включих в еднодневна екскурзия до водопада Сетти Фатма, на 2000 метра надморска височина в планината Атлас – най-голямата планинска верига, граничеща с три държави – Мароко, Алжир и Тунис. Потеглихме с 20-местен микробус събрани от разни хотели (срещу 35 евро). Пресякохме доста села, населени от бербери, занимаващи се със земеделие, скотовъдство и туризъм. Наоколо ни заобикаляха плантации от портокали, банани и палми с надвиснали гроздове от сочните фурми. Почти на всеки завой стояха камилари със стадата си и подканяха туристите да се повозят. Спряхме да разгледаме берберска къща. Хората бяха изградили затворен цикъл, като се започне от животните в задния двор и се стигне до воденицата за брашно. Освен битовите помещения, други бяха пригодени на магазин, отрупан с ръчно изработени предмети.
Пълният текст на Иван Халков е публикуван в брой 496 на "Нова дума".
