Нова дума

Стефан Командарев: Основният проблем на нашето общество е моралната криза

zoom Стефан Командарев: Основният проблем на нашето общество е моралната криза

4 декември 2017

В Мадрид се състоя предпремиерна прожекция на българския филм „Посоки“ (Destinos), който от 1 декември тръгна по испанските кина и дигитални платформи (вижте по-долу къде и кога може да го гледате). Всеки трябва да види този изключително силен, разтърсващ душата филм!

В залата присъства и режисьорът на филма Стефан Командарев. Той е роден в София през 1966 г. Завършва Медицинската академия през 1993 г., а през 1998 г. – кино и ТВ режисура в Нов български университет. Зад гърба си има запомнящи се кино творби: „Съдилището“ (2014 г.), „Русенска кървава сватба“ (2009 г), „Градът на жените баданте“ (2009 г.), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008 г.), „Азбука на надеждата“ (2003 г.), „Хляб над оградата“ (2002 г.), „Пътят на хармонията“ (2001 г.), „Пансион за кучета“ (2000 г.), „Случайни чаши“ (1998 г.), „Балонът“ (1997 г.).

Стефан Командарев даде интервю за читателите на вестник „Нова дума“.

- След многото награди на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ изглежда, че новият Ви филм „Посоки“ също жъне успехи. Така ли е?

- До момента филмът върви много добре. Започна – да използвам този израз – с летящ старт. Завършихме филма точно преди една година, през декември. През януари подадохме заявление за фестивала в Кан и беше включен в официалната програма „Особен поглед“. За всички нас това беше огромна радост, защото от 1988 г. на фестивала в Кан не беше показван български филм. Последният е бил „Време разделно“ в официалната селекция на фестивала. Реакциите и отзивите са повече от положителни. Най-вълнуваща беше официалната прожекция. Публиката стана след финалните надписи, обърна се към нас и имаше поне 7-8 минути непрекъснати аплодисменти.

След показването му в Кан, филмът беше закупен от много страни, Испания е една от тях, включително и от Китай. Беше поканен и на други международни кинофестивали – Сараево, Талин, Варшава, Рио де Жанейро. (Бел. ред. – Междувременно филмът  спечели Специалната награда на журито на фестивала в Хайфа, Израел, в надпреварата за най-добър филм от Средиземноморието и Балканите. А на Международния кинофестивал в Хихон, Испания, „Посоки“ спечели Наградата за най-добър сценарий (автори Симеон Венциславов и Стефан Командарев.) Общо взето върви по един доста добър път. Парадоксалното е, че „Посоки“ е в пъти по-евтин от други фестивални творби; той е с много по-нисък бюджет.

- Филмът вече се показва в кинозали във Франция. Отзивите са чудесни. „Посоки“ разказва за шест случки, станали за по-малко от 24 часа, в шест софийски таксиметрови коли, като водещите герои са таксиметровите шофьори. Как се възприема тази ярка българска действителност от чуждестранната публика?

- Селекционерите на фестивала в Кан ми казаха, че са харесали филма още от самото начало. Това не е малко: там се представят хиляди филми от цял свят и често се случва в началото да се хареса някоя творба, но после тя не влиза в официалната програма, остава на заден план. Казаха: „Да, шест истории, в шест таксита за по-малко от едно денонощие в България, в София, но историите във филма, хората, които се срещат, биха могли да се случат във всяка една европейска държава“. Т.е., нашите истории, нашите проблеми, са познати в цяла Европа. Това беше мнението на селекционерите в Кан. По подобен начин реагираха много добре и френските медии. Имаше и две прожекции по време на кинофестивала в Хихон, Астурияс. Не очаквах испанската публика да реагира така добре. След всяка прожекция имаше по около час въпроси и отговори с конкретни, хубави питания. Личеше си, че хората познават тези проблеми, разбират ги, чувстват ги. „Подобни неща стават и в Испания“, казваха. Същото чух и в Португалия по повод представянето на филма в португалските кина… Излиза, че нещата от филма са познати на европейците. Разбира се, аз, като български режисьор, познавам българската действителност, не познавам испанската, португалската или френската. Разказвам истории в български контекст. Имат някаква българска специфика. Но очевидно е, че това се изживява и от европейската публика. Това показва, че нашият филм говори на универсален език.

- Като творец показвате критично отношението си към някои от основните проблеми в България: корупция, изнудване, бедност, образование, здравеопазване, емиграция, бездушност. Един от Вашите герои прилича на Чеховия файтонджия Йона Потапов, който изплаква мъката си по починалия син само пред кончето си, хората не му обръщат внимание; а Вашият шофьор говори на бездомно куче. Каква е Вашата диагноза за състоянието на днешното българско общество?

- Както посочи сръбският актьор Мики Манойлович (звезда от филмите на Емир Костурица, който игра в предишните ми два игрални филма) за „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“: „Купете си билет и ще видите каква е диагнозата“. Това е в кръга на шегата. Имах един професор в Медицинска академия, който казваше, че 80 процента от лечението е правилната диагноза. Ако се надяваме на някакво лечение – очевидно е, че има нужда от лечение, – трябва да поставим правилната диагноза и ние се опитваме да я дадем.

 

Пълният текст на интервюто на Йосиф Давидов е публикуван в брой 593 на "Нова дума".

Сподели в:  facebook twitter google+
Коментирай

Коментари: